– Боже мой! – изхлипа той. – Как можа? Как си ме гледала в очите? – Тя пребледня, но не каза нищо. Погледът на Бенучи отчаяно блуждаеше из стаята. – За какъв ме мислиш?
– Ти не ме обичаше – каза Ана и преглътна сълзите си. – Обичаше Алоизия.
Той се ококори, след което попита гневно:
– Алоизия? Алоизия Ланге? Кога съм давал и пукнат грош за Алоизия Ланге?
– Тя така каза. Каза, че си ѝ писал любовни писма.
– Кога съм писал любовни писма на някоя жена? Кога Франческо Бенучи е имал време за любовни писма?
– Никога – прошепна тя, залитайки, сякаш я беше ударил.
– Щеше ли да ми позволяваш да дундуркам детето на коленете си? Щеше ли да ме лъжеш и лъжеш? През цялото това време, Ана, ти не ми каза нищо...
– Аз ли не знам?! – изкрещя яростно Ана. – Мислиш ли, че не съм била наясно с това всяка минута? – Обхвана лице с ръцете си, сякаш се опасяваше да не се срине отново. – Господи! Беше ужасно! Боже мой!
Той я погледна и отстъпи няколко крачки.
– Явно никога не съм те познавал. Не мога да те позная и сега. Нещо повече от непознати сме. Не ми каза. Изобщо не ми каза. Омъжи се за него, без да ми кажеш.
Ана свали ръце и се втренчи пред себе си с празен поглед, а по страните ѝ се стичаха сълзи, сякаш търпеливо чакаше той да я удари.
Бенучи изръмжа безсилно и прокара ръка по челото си.
– Постъпих зле с теб – изрече внезапно той. – Прости ми... моля те, прости ми. – След това се обърна и излезе от стаята.
На горния етаж, в салона с огледалните стени и шахматния под, приемът продължаваше.
– Любезни мои приятели! – извика някой на английски, но с ужасен акцент. Това бе Моцарт, с перука и зачервено лице, хванал жена си под ръка. – Най-прекрасна вечер ви желая!
– Здравейте, Моцарт – поздрави го Стивън. – Упражнявате английския си, доколкото виждам.
– Ако не се упражнявам – отбеляза Моцарт, като внимателно артикулираше всяка сричка, – няма да напредна.
– Много добре – каза през смях Стивън. – Ако не напредвате, никога няма да дойдете в Лондон. Добър вечер – поздрави той Констанца на немски.
Тя кимна и на двамата и се обърна към Ана:
– Толкова се радвам, че сте добре.
– Благодаря ви – отговори Ана и усети как в нея се надига някаква паника. Това не бе паниката на сценичната треска, определено не от този тип. Беше се върнала на празненството десетина минути след като Бенучи излезе от гримьорната ѝ. Никой не спомена отсъствието и зачервените ѝ очи. Бяха толкова мили. Всички избягваха да говорят за мъжа, който бе викал в театъра, както и за слуховете.
Стивън вече бе изпил няколко питиета, беше се отпуснал и се забавляваше искрено. Тази вечер бе свирил добре.
– Според мен, Моцарт – продължи той на немски, – ужасно любезно е от ваша страна да се присъедините към нас. Много смело. Липсвахте ни, когато репетирахме кантатата на Ана.
– Онзи ден бях болен – заоправдава се Моцарт. – Стомашно неразположение. Нали така, скъпа моя? Писах на мадмоазел Стораче и тя ми даде прошката си.
При тези думи той придърпа Ана към себе си и бързо прошепна в ухото ѝ, сякаш бе комичен герой в пиеса:
– Аз съм голям глупак. Не казвайте нищо. Пяхте великолепно, прекрасно... – Стисна силно ръката ѝ, а устните му погалиха ухото ѝ.
– Спри, любов моя – засмя се Констанца, дърпайки го. – Ще разрошиш косата ѝ. Съпругът ми е пийнал малко повече, отколкото трябва – отбеляза тя, оглеждайки се спокойно наоколо.
– Не е вярно – извика Моцарт.
– Онзи ден наистина беше болен – продължи Констанца. – Не се е разболявал така от векове, но не ми позволи да ви изпратя съобщение, защото беше убеден, че ще се оправи. Постоянно повтаряше: „Трябва да отида, трябва да я чуя“, докато накрая не си помислих, че ще получи пристъп. Най-сетне тръгна, но явно беше закъснял, защото почти веднага се върна. Бях убедена, че не си струва да го прави, след като се чувства толкова зле.