– Не е вярно – възрази Моцарт. – Не бях болен, бях само уморен. Жена ми се опитва да ме защити. Изобщо не бях болен.
– Беше болен – намръщи се Констанца. – Бях толкова разтревожена и не исках да излизаш, но ти настоя.
– Не стигнахте до къщата ни, нали? – попита Стивън. – Иначе защо, по дяволите, не влязохте да ни поздравите?
Моцарт погледна към Ана и леко потрепери.
– Беше прекалено късно. В моето състояние не бях наясно всъщност колко късно е било.
– Е, радвам се, че не дойдохте – отбеляза Стивън. – Свирих вашата ария отвратително. Тази вечер се представих далеч по-добре.
– Бяхте чудесен – каза Констанца, усмихна се и потупа Ана по ръката. – И двамата бяхте очарователни. Всички толкова се радват.
Моцарт на седлото
Моцарт яздеше леко и уверено, тананикаше си и от време на време говореше на животното или го потупваше по врата. Има някаква особена грация в това да си малък човек върху прекрасен кон. Можеш да гледаш на света от високо. Направляваш животното, а то те носи накъдето искаш. Ушите му се въртят във всички посоки, копитата тропат, дишането е учестено и силно, а особено интересни са изпръхтяванията – опитите на коня да общува с теб. Да балансираш на гърба му, изисква постоянното ти внимание, винаги да си нащрек, както понякога човек достига до особена концентрация, когато нотите сякаш политат сами и човек се страхува да яде или да спи, или да отиде до тоалетната, за да не затъне отново в досадна, тежка работа и да се провали като горките хорица, които ходеха пеша.
Добре беше човек да притежава кон. Надяваше се да не му се наложи да го продаде и да се мести в покрайнините, отвъд Пратера, където наемите бяха по-ниски. С кон човек може да види всичко, да обикаля бързо и да е независим, да изглежда висок, изтънчен и могъщ. Той всъщност не бе нито едно от тези неща без коня, пианото и другите инструменти. Сам по себе си бе дребен и срамежлив. Постоянно говореше някакви безсмислици. Никога не можеше да каже точно това, което мислеше. Собственото му лице го разсмиваше от огледалото – огромният нос, неравната кожа, изпъкналите жабешки очи. Когато Алоизия Ланге разби сърцето му, той дълго време се бе взирал в това лице. Вече не го правеше, само се смееше. Баща му притежаваше неоспорима красота. Но Волфганг приличаше на майка си. Тя бе умряла, докато двамата с нея бяха в Париж, за което баща му обвиняваше него. Това бяха най-лошите дни в живота му. Никога нямаше да се върне в Париж, дори да му даваха всички коне на света.
Щеше да се отбие в къщата на най-добрия си приятел, Готфрид, за да обядва, щеше да даде един урок, да се срещне с Да Понте, да вземе новото си палто, онова с бялото и златистото, да остави няколко лесни партитури за пиано на една принцеса и да вземе урок по английски от Георг Кронауер, брат масон. Стивън Стораче беше ужасен като учител, а Ана... е, с Ана не можеше да говори на английски, защото му се оплиташе езикът. Тя дърдореше толкова жизнерадостно, а той само зяпаше и заекваше, подиграваше се сам на себе си, докато и двамата започнеха да се превиват от смях.
Парите и времето никога не стигаха. Всеки ден мислеше за смъртта си, не поради страх, а за да си напомня, че един ден ще го сполети и него. Губеше толкова много време. Тази сутрин се успа, а после трябваше да напише няколко писма и неусетно закъсня за обяда при Готфрид, и така нямаше да му остане и минутка да се занимава с музика. Ако умреше днес, семейството му щеше да остане бедно, а най-добрата му музика, онази, която усещаше в сърцето си – ненаписана. Така че по-добре щеше да е да не умира днес, с Божията помощ. Откакто бе станал масон, мислеше, че се е примирил със смъртта, която преди го плашеше и разгневяваше толкова силно, и все пак нещата, нетърпеливо чакащи в сърцето му да бъдат написани, оставаха толкова много, изчаквайки моментите, в които ще има пари, време, спокойствие и концентрация. Можеше да ги напише днес, ако не се бе успал. Пиесите за пиано, които продаваше на принцесата, бяха пълна глупост, по-лоши от предвзетите, посредствени и неоригинални творби на колегите му. Трябваше обаче да са глупави, иначе тя нямаше да може да ги изсвири, той нямаше да получи хонорара си и нямаше да може да си плати наема. Не че този хонорар щеше да стигне за наема, но бяло-златистото палто задължително му трябваше, за да го облича, когато свири. Трябваше да изглежда по-богат, отколкото всъщност беше. Хубавите дрехи бяха толкова важни, колкото и конят, даже повече. Когато бе с хубави дрехи, и той беше хубав. Ако не прекрасен, то поне чаровен. Когато дрехата ти е по мярка, платът тежък и разкошен, копчетата като перли, а яката висока, всичко беше чудесно. Перчеше се като паун, но това му допадаше. Тогава можеше да бъде в мир със себе си, да се изправи гордо и да свири виртуозно. Можеше да се закача с графините, без да нервничи или скромничи. През по-голямата част от времето хората не разбираха, че е нервен или срамежлив. Беше се научил отрано да прикрива добре истинските си чувства с повърхностна веселост.