Прекрасната, грациозна, забавна Ана. Имаше усещането, че винаги я е познавал. Още от самото начало се почувства така. Никога не бе срещал друга като нея. Дребно англо-италианско сопрано. Можеше да обхване кръста ѝ с ръце. Косата ѝ бе тъмна и мека, а устните ѝ бяха дори още по-меки, както и страните ѝ. Беше прекарал часове в мечти за бузата ѝ, притисната към голите му гърди, докато той галеше слепоочието ѝ.
Обичаше жена си. Тя го караше да се смее. Грижеше се за него. Когато блокираше в работата си, той отиваше да си поговорят или да поиграе със сина си. Това го ободряваше и връщаше енергията му. Обичаше гърдите и дупето ѝ, обичаше да е в леглото с нея. Когато тя се загледаше по някой друг мъж или се държеше нескромно, той започваше да ревнува и да се ядосва. Но тя бе толкова обикновена и предсказуема. Същинско агне. Произхождаше от нисша класа, елементарно образована. Постоянно се опасяваше, че някой ден тя ще каже нещо не на място и той ще се срамува заради нея. Това бе отпечатъкът на баща му в него. Същият този баща, който бе горд и упорит. А Констанца... Може би всичко се дължеше на това, че го накараха набързо да се ожени за нея. Живееше на квартира в къщата им, все още влюбен в сестра ѝ. Той искаше само малко приятна компания, някой, с когото да се целува, да се гушка и да прави безброй сладки и приятни неща. В крайна сметка все пак си беше момче. Вярно е, че след като двамата с Констанца се сгодиха, майка ѝ го накара да подпише договор пред свидетели, според който, ако не се ожени за нея, ще заплаща на майка ѝ сериозна сума всяка година до края на живота ѝ. Той нямаше нищо против, тъй като бе сигурен, че ще се ожени за Констанца. Би подписал всичко. Когато обаче разбра за договора, Констанца в изблик на ярост ги накара да го скъсат. Въпреки всичко договорът бе съществувал. Може би наистина го бяха накарали да се ожени прибързано. По онова време той нямаше и най-малка представа колко много ще се промени.
Вечерта, когато бе отмъкнал пантофките на Ана, беше гневен на света. Цялата седмица бе работил до пълна изнемога. Мечтаеше си за забавления и безгрижие. Когато чу новата италианска трупа да изпълнява операта на Салиери, в душата му сякаш пламна огън. През ума му минаха сто идеи наведнъж. И в центъра им бе онова сопрано, тя явно можеше всичко и въпреки това всяка нейна дума и движение изглеждаха спонтанни и нерепетирани. Гласът ѝ го заплени. Звучеше толкова естествено и красиво, притежаваше онова великолепно качество да бъде ясен, кристален и чист. Можеше да пресъздаде цяла гама настроения и чувства, досущ като онези акробати, чиито силни и гъвкави тела отхвърлят ограниченията на нормалните човешки възможности. И въпреки това в основата си гласът ѝ си оставаше чист, истински и само неин. Постигаше такъв резонанс и финес на тона, диапазонът ѝ бе толкова широк и динамичен, че Моцарт можеше да го усети почти физически. Никога не грешеше. Чистият ѝ и открит глас, толкова прецизен и школуван, проникваше дълбоко в душата му. Докато я слушаше, той си спомни за всичко, към което се стремеше в музиката. Перфектният човешки глас в най-добрата си форма нямаше нито подобни нему, нито съперници. Всички останали форми на изкуството изглеждаха жалки пред него. Плачът на бебето, обетите на влюбените, риданието. Всички те докосват сърцето по-лесно от който и да е инструмент. Докато Ана пееше, той не беше в състояние нито да помръдне, нито да мисли за нещо друго. Бе почти извикал като някакво животно. Искаше да я притежава. Жена му седеше до него, а той копнееше за подобни неща!
Възбуждането на неразумната му страст също бе доказателство за величието на гласа на Ана и това го караше да се надсмее над себе си, сякаш бе герой от вулгарна историйка. Беше се заклел да напише нещо за това удивително сопрано. Музика, толкова подходяща за нейния глас, че когато тя я изпее, да даде най-доброто от себе си.
Онова, което бе изпитал вечерта, когато за първи път я чу, беше продукт на богатата му фантазия. Не знаеше нищо за нея. Най-малкото изпитваше разочарование, че Салиери бе избран да пише за тази новопристигнала трупа. Той, защото бе италианец, а не Моцарт – дребният австриец, за когото всички още мислеха като за седемгодишно момче. Моцарт не бе достоен да пише за тях. Моцарт трябваше да седи сред публиката и да му текат лигите по това уникално и несравнимо сопрано... не че не обичаше жена си...