В приемната му се наложи да търпи бръщолевенията на онзи дърдорко хер Госта и още сто други празнодумци, които нямаха представа с какво се занимава, напълно лишени от живец и душевност, които считаха най-маловажните неща в живота за значими. Беше избягал в градината, където нямаше хора, нямаше страх, похот, съпруга... Само той с отчаянието си сред дърветата и тъмнината. След това се беше обърнал и я бе съзрял на пейката. Момичето, по което бе въздишал цялата вечер. Беше излязла след него, без да го види. Проследи с поглед как събува пантофките си. Каза си, че ако пропусне тази възможност, не заслужава да живее.
Не бе очаквал да приеме целувката. Сякаш бяха герои в любовен роман, разменящи си предначертаните реплики и действия. По онова време тя все още не говореше немски, но италианският ѝ бе прекрасен, а гласът ѝ бе по-мелодичен, отколкото той си беше представял. Бе се поколебала в прегръдката му, но после се бе притиснала към него.
След като се бяха прибрали вътре и той бе видял съпругата си, която обичаше, искаше му се да се засрами от стореното, но това не се случи. Струваше му се, че всичко е само безобидна закачка, игра, която бе спечелил. Салиери никога не би постъпил толкова смело. Салиери бе толкова скучен. Липсваше му нужното безразсъдство.
Досега Моцарт трябваше да е станал капелмайстор******** и да е забогатял като Глук********. Всички го знаеха. Бе почти на тридесет, но нямаше нищо. Щеше да има повече време за композиране, ако не му се налагаше да се грижи за всичко останало. Какво? Да не мислеха, че ще остане тук завинаги? Щеше да отиде в Лондон и повече нямаше да го видят, независимо колко ще го умоляват.
Гласът на Ана го спохождаше в съня му. Понякога си представяше един друг живот, в който двамата живеят заедно в Лондон и може да я чува от съседната стая, и може да си говори с нея винаги, когато пожелае, да ѝ разказва какво му се е случило или какво го интересува. Да се смеят заедно, да притиска лицето си в рамото ѝ. Когато беше с нея, той се чувстваше щастлив и изпълнен с живот, времето летеше толкова бързо, колкото в моментите, когато композирането му вървеше.
До онзи ден, когато бе свирил за Ана по време на болестта ѝ, си бе въобразявал, че контролира чувствата си. Харесваше я, тревожеше се за нея, но не си беше позволил да се влюби.
Онзи ден бе седнал пред великолепното ѝ пиано, представяйки си я на горния етаж, в леглото, което никога не бе виждал. Почти можеше да се престори, че е сам с нея в къщата, както си бе представял подобна ситуация в Лондон. Не искаше да си мисли, че тя лежи горе и чака да умре. Пианото бе разположено перпендикулярно на вратата. По дължината на стената бяха наредени шезлонги и най-различни масички и столове. Имаше разхвърлени книги, във вазите върху камината бяха поставени цветя. Слънцето грееше и затопляше всичко. Трябваше да си свали жакета.
Едно от най-големите му удоволствия беше да се занимава безцелно с някое пиано, изследвайки възможностите му. Загърбваше всяка грижа. Концентрираше се до такава степен, че оставаше сляп и глух за всичко случващо се около него – сега, в миналото или в бъдещето. Отпускаше се и се успокояваше. Имаше чувството, че гледа самия себе си някъде отдалеч, наслаждаваше се на ръцете и пръстите си, учудваше се как успяват да се справят и какво би могло да последва. Възприетите условности правеха някои музикални обрати силно вероятни, а някои направо задължителни, но дори и тогава винаги оставаше малко място за случайни елементи и игра с мелодията. Понякога се устремяваше към определена цел и в последния момент поемаше в противоположната посока. Понякога целенасочено разработваше някой опасен и странен мотив само за да види дали ще може да се справи.
Винаги се справяше. Това бе повод за гордост, дори когато наоколо нямаше никой друг, който да го чуе. Никога не се чувстваше толкова изпълнен със сила, колкото пред пианото. Толкова могъщ, толкова вещ и спокоен. Когато му оставаше достатъчно време да се упражнява и да твори, тогава бе напълно щастлив, тогава намираше смисъл в живота и точката си на равновесие. Така че той бе почти постоянно щастлив и животът му почти винаги имаше смисъл. Мислеше си точно за това, когато свиреше за Ана, защото нейният смисъл на живота я бе напуснал.
Малко по-късно тя се бе появила на вратата, в самия край на полезрението му, и той едва се сдържа да не отиде при нея. Не я бе виждал от векове, но не трябваше да я стряска, нито да се държи странно. Затова той просто се усмихна и се престори, че е леко отегчен. Бе облечена в някаква блещукаща роба в синьо, зелено и златно. Косата ѝ бе разпусната. Пот навлажни челото му. Ана стоеше на прага, а той свиреше, сякаш тя не е там, макар че цялата му същност се стремеше към нея.