Най-накрая тя влезе и затвори вратата. Робата ѝ се спускаше по нея като вода, лицето ѝ бе бледо и изпито, нямаше грим, а очите ѝ бяха два дълбоки кладенеца от съжаление и копнеж. До онзи ден той бе сигурен, че контролира чувствата си.
Оранжерията
– Победител: Салиери – тържествено обяви съдията и залата избухна в учтиви ръкопляскания. Намираха се в оранжерията на летния дворец на императора в Шьонбрун********, която за случая бе превърната в театър и банкетна зала. Бе февруари, почти година от кризата на Ана, а братът на императора беше дошъл на гости от Холандия. Императорът бе решил да го посрещне с лятна атмосфера. Във влажния въздух се носеше тежкият аромат на парникови цветя, гостите бяха оставили шапките и дебелите си палта в коридора. Бяха се настанили по дължината на една огромна, отрупана с деликатеси, маса. Стъкленият купол сякаш докосваше звездите. Над тях се извисяваха портокалови дървета и ги караха да се чувстват като в някаква вълшебна горичка. На такова място на човек не му минаваха мисли за сняг и студ.
Във всеки от двата края на коридора имаше по една миниатюрна сцена, и двете оградени от светлини, като на тях вече се бе провел символичен сблъсък между немското развлекателно пеене и италианската опера-буфа. С други думи – между Моцарт и Салиери. Всеки бе написал по една едноактна опера, осмиваща съответния жанр. Спечели Салиери.
– Не е честно! – извика Алоизия Ланге, която бе пяла в творбата на Моцарт „Импресариото“ заедно с останалите членове на новата немска трупа от театър „Кертнертор“. Италианската трупа от Държавния театър във Виена, с Ана, Бенучи и останалите, бе поставила творението на Салиери „Първо музиката, после думите“. И двете творби бяха комедии за задкулисните игри в операта и театъра. Всеки можеше да види, че музиката на Моцарт е по-добра, но Салиери победи, защото беше италианец и защото певците му бяха по-добри.
– Е, друго не се и очакваше – тихо вметна Моцарт, като се усмихна леко на Алоизия, докато ръкопляскаше с останалите.
Алоизия гледаше как се радва италианската трупа. Дори нямаха благоприличието да се престорят на изненадани. Тя самата бе пяла добре. Не беше актриса от ранга на Ана Стораче, но пееше хубаво и не се страхуваше, че ще се изложи. Но не беше Ана с нейните перфектни гърди, мамещи очи и кадифени ниски тонове. Ана с нейното непоклатимо легато******** и естествен чар.
– Ти си прасе – обърна се сърдечно Моцарт към Салиери. – И каква е наградата? Поредният часовник?
– Моцарт, моето момче! – засмя се Салиери, като потупа германеца по гърба. – Дете мое! За момент ти всъщност ме накара да се притесня.
Моцарт трепна и разтри рамото си.
– Колко изтънчена опера. Напомня ми за останалите ти – каза той.
– А в твоята пък – изкиска се Салиери – има толкова много ноти, че не ми напомня за никоя. – Потупа покровителствено Моцарт по бузата и продължи: – А думите! Бог да ти е на помощ, моето момче, ако продължаваш да си мислиш, че някой може да пее на немски, без да му излезе пяна на устата.
Моцарт се усмихна насила. Той отдавна бе радетел за популяризирането на операта на немски в услуга на всички немскоговорящи и най-големият му успех досега бе една забавна опера – „Отвличане от сарая“. Но италианската опера все още не отстъпваше от първото място. Вероятно аристокрацията не искаше да слуша собствения си език.
Отиде при Ана. Не можеше да се сдържи. Но, разбира се, нямаше нищо лошо да си поговорят. Повод имаше.
Бяха изминали месеци от концерта за Офелия, с който отпразнуваха завръщането ѝ на сцената на Държавния театър. Бяха се виждали по много случаи – вечери, салонни събирания и други подобни, като всеки път Моцарт бе все по-нервен и по-нервен и все по-малко беше в състояние да ѝ говори, макар да бе преизпълнен с радост. Заедно с Да Понте пишеше опера за нея, като ползваше втората пиеса на Бомарше, „Сватбата на Фигаро“, макар да бе забранена и заклеймена като подривна. Да Понте обаче възнамеряваше да отстрани политическия елемент и да остави само комичния, така нямаше да има възражения. Двамата бяха изразили желание ролята на графиня Розина да бъде възложена на новото сопрано Луиза Ласки. Тя бе по-изтънчена, но Ана, която бе известна със същата роля в предхождащата опера „Севилският бръснар“, щеше да е недоволна и да си помисли, че ролята на Сузана е второстепенна. Но операта беше за Сузана и тя беше главният герой. Щяха да ѝ го обяснят. Ако се съдеше по сюжета, заглавието трябваше да бъде „Сватбата на Сузана“.