Искаше ѝ се да сложи лицето на Джон Фишър на мястото на това на Цалхайм. Искаше да го види как страда, как умира в агония. Мислеше, че това ще ѝ донесе мир и спокойствие. Ще ѝ донесе окончателното удовлетворение на отмъщението. Край обаче не настъпи. Не искаше повече да гледа как страда този мъж. Не искаше да гледа как бавно бива измъчван и убиван. Нея също я бяха измъчвали. Жената на Цалхайм щеше да си остане мъртва. А множеството бе толкова въодушевено, хората екзалтирано се смееха, оживени и тържествуващи, докато гледаха как изпочупват тялото на мъжа и го убиват. Ана започна да се задушава сред тях. Беше потресена не само от екзекуцията, но и от присъстващите. Започна да се чуди коя е самата тя. Хората около нея сякаш никога не бяха изпитвали болка, защото с такъв ентусиазъм и радост гледаха как някой друг страда. Запуши уши, но звукът като че ли стана още по-силен. Обърна се към Майкъл, който бе притиснал кърпичка към устата си, и гледайки насълзените му очи, го помоли да я заведе вкъщи. Но си пробиваха път толкова бавно, а в същото време екзекуторът бе толкова бърз и умел, че тялото на Цалхайм бе натрошено и жигосано още преди да успеят да се отдалечат.
Майка ѝ си беше у дома и шиеше нещо. Кученцата спяха до нея.
– Как мина екзекуцията? – попита госпожа Стораче. Ана гушна Бонбон и не отговори. – Когато бях момиче, ходих да гледам няколко обесвания. На крадци и разни такива. Горките хорица.
Помълчаха. След малко Ана попита:
– Мамо? Беше ли те страх от мъжа ми? От Джон? – Гърлото ѝ бе пресъхнало. Галеше мекото, спящо кученце.
Госпожа Стораче продължи да шие невъзмутимо и за момент изглеждаше, сякаш не е чула въпроса. Накрая обаче подсмъркна и отговори:
– Проклинам се всеки ден, че позволих на този човек да влезе в къщата ми.
Сърцето на Ана бе толкова изпълнено с тъга, че тя безмълвно положи буза на единия подлакътник на стола, на който седеше майка ѝ, и сякаш цяла вечност остана загледана как иглата пробиваше плата, а конецът следваше своя ход. Не ѝ се налагаше да мисли за осакатения мъж и сторените от него злини. Можеше да мисли само за иглата и бодовете ѝ, за конеца и за деликатните ръце на майка си.
За бога
Моцарт си беше вкъщи и чакаше Ана. Тя бе заявила, че ще приеме ролята на Сузана само ако последната ѝ ария, „Deh, vieni, non tardar********“, е образцово рондо********. Той беше добър в рондото и обичаше да го ползва в концертите си за пиано. Тази форма бе дълга и пълна с живот, беше изградена върху рима и рефрен и изискваше добра техника. Арията на Ана щеше да бъде изпълнена с украси и рулади, с ниски и високи тонове, за да може да разгърне пълните си възможности. Това щеше да забави действието, но без всякакво съмнение да докаже кое е най-доброто сопрано и примадона на Държавния театър.
Сега тя идваше да види крайния резултат. Неговото рондо. Беше освободил целия си следобед от други ангажименти. Ако Ана не се нуждаеше от цялото това време, той щеше да посвети остатъка на „Фигаро“. „Фигаро“ беше най-важният му проект в момента и трябваше да работи по него усилено.
На обяд Констанца отбеляза, че ръцете му са много неспокойни. Така беше винаги, когато бе нервен. Не бе оставал насаме с Ана от болестта ѝ насам.
Опита се да свири, но нищо не се получи, защото ръцете му трепереха както никога. Тя закъсняваше. Може би нямаше да дойде. Може би така беше по-добре.
Но ето че тя се появи, весела и усмихната, с искрящи тъмни очи. И двамата изглеждаха нервни, спомняйки си последния път, когато бяха оставали сами. Толкова време бе изминало. Той беше изморен до изнемога в усилията си да довърши операта, която заемаше всичките му мисли. Спеше малко и се хранеше малко, искаше само да я завърши, да я види готова и идеална, както бе в главата му. Беше забравил да се мие, беше занемарил домашните грижи, социалните си ангажименти и външния си вид. Нито едно от тези неща не можеше да задържи вниманието му. От значение бяха само „Фигаро“ и Сузана.