– Имате ли предвид нещо друго?
Моцарт преглътна буцата в гърлото си. Спомни си как я бе целунал в градината и как тя бе въздъхнала, притисната в него. Спомни си аромата на парфюма, смесен с потта ѝ, коприната на роклята ѝ, как му бе позволила да ѝ обуе чорапа и почти да я докосне по-нагоре. Пресегна се за другия ръкопис.
– Да – отговори той. Беше изненадан, че прозвуча толкова спокойно. – По някаква случайност имам. Ето го. Искате ли да го опитаме?
– Разбира се – отговори тя.
– Мисля си, че може да е точно това, което ни трябва. Включил съм нещо съвсем специално, един ефект на шептящи ветрове. Много мелодично. Мисля си, че нещо такова би подлудило Бенучи.
– Фигаро – поправи го тихо тя.
– Фигаро – потвърди Моцарт. Не смееше да я погледне в очите. Явно можеше да говори спокойно, но не и да я погледне. Дишаше накъсано, изнервен от страх, като си повтаряше, че тя може и да не хареса арията му, защото той самият много я харесваше, направо беше горд с нея. Трябваше да бъде тази, във фа, с шепота на ветровете.
Започнаха с речитатива, подобното на диалог полуговорене, полупеене, което преминаваше в същинската ария. Най-сетне – запя тя на италиански – настъпи моментът, в който мога да изпитам насладата да бъда в ръцете на любимия. В този миг той усети как ръката ѝ ляга на лявото му рамо.
Лявата ѝ ръка. Той затвори очи, а тя запя: Страхове, напуснете сърцето ми! Не се появявайте, за да смущавате блаженството ми. Ръката ѝ погали рамото му в три нежни кръгчета.
Той свиреше интерлюдията на пианото, ръката ѝ беше на рамото му, животът му беше на рамото му. Когато изсвири последния акорд, той се обърна и потърка буза в ръката ѝ, след което целуна върха на показалеца ѝ. Пръстът ѝ се повдигна и погали устните му, а той се завъртя бързо на стола, обзет от страстно желание, и зарови лице в гърдите ѝ.
– О, не! – задъха се тя под напора на целувките му, обсипващи врата ѝ, сякаш искаше да я погълне. – Някой ще разбере. Трябва да продължавам да пея, иначе някой ще разбере. – Той я придърпа да седне в скута му, след което засвири, целувайки косата ѝ, шията ѝ, чувствената извивка на рамото ѝ. Докато се смееше, Ана някак си успя да продължи с речитатива, описващ прекрасната испанска горичка, земята, небето, нощта, желанията ѝ, а след това се извърна към него и го целуна с необуздаността на умиращ от жажда.
Подпря челото си на гърдите му и се загледа в очите му.
– Арията, сега арията – прошепна тя.
Слава на Бога, че я бе наизустил.
Изсвири въведението колкото се може по-бавно, по-бавно, отколкото трябваше да бъде, като допускаше нелепи грешки, докато тя го целуваше, галеше и си играеше с панталоните му. Ана пропусна момента, в който трябваше да се включи.
– Съжалявам! – възкликна тя достатъчно силно, за да я чуят и отвън, ако някой слушаше. – Нещо се задавих. Бихте ли започнали отначало, маестро? – Докато говореше, Ана успя да намери отвор в панталоните на Моцарт, който изстена едва доловимо. Започна отново интродукцията. Тя се обърна, облегната на коляното му, с една ръка, преметната през раменете му, а другата – мушната в панталоните, и запя. След като спря, се отпусна в ръцете му, а той я притисна толкова силно, колкото не бе притискал жена през целия си живот, и двамата се разсмяха задъхано и безмълвно. Той вдигна полите ѝ, за да почувства отново сладкото ѝ меко бедро, и за първи път през живота си докосна перфектното ѝ дупе.
– Доста дълги фрази! – възкликна тя. Навря лице във врата му, след което се обърна с гръб към него. Той започна да гали талията ѝ, гърдите ѝ, вдишваше блажено изящния ѝ парфюм.
– Опасявам се, че трябва да опитаме отново – продължи Ана и думите ѝ прозвучаха удивително спокойно. – Днес не съм в най-добрата си форма, за да се справя както трябва.
– Справяте се доста добре – заяви той и леко гризна ухото ѝ. – Все пак това е експеримент. Нещо съвсем ново.
– Да – въздъхна тя възбудено и се притисна към него. – Освен това е ужасно разголващо.
– Вашето легато е най-доброто, което някога съм чувал – заговори той, докато прокарваше длан по вътрешната част на бедрото ѝ чак догоре. Ана си пое рязко въздух, благодари му учтиво и се извъртя като риба.
Вратата бе отключена. Къщата бе пълна с хора. Всеки можеше да влезе, без да почука.
– Сигурна ли сте? – прошепна той.
– О, да – отговори тя, намествайки се. – Нека започнем отначало. Да видим сега... имам предвид... да, точно така... искам да кажа, да видим дали ми е останал дъх. – Отгърна страниците от самото начало, до самия речитатив, след което той вече бе в нея.