Имаше нещо безбожно във факта, че той можеше да свири, а тя да пее при подобни обстоятелства, при такива чувства и движения. Въпреки всичко някак си двамата успяха. Спираха и започваха, смееха се и разиграваха сценки на разочарование и поднесени извинения. Гласът ѝ може би не бе най-добрият, на който бе способна. Едната или другата му ръка от време на време бе заета с нещо странично. Понякога тя не вземаше правилния тон, защото не внимаваше, и на него му се налагаше да ѝ го изпява с мекия си тенор, докато същевременно се движеше в такт, дирижирайки по тялото ѝ. На два пъти ухапа рамото ѝ, като единия път тя буквално спря да пее. Във фа всичко звучеше перфектно. Никога не бе имало нещо толкова добро, толкова пълноценно, толкова съвършено.
Пролет във Виена
Ако музиката бе опиянение, Ана би искала никога да не изтрезнява. В главата ѝ постоянно звучеше някаква мелодия. През нощта, в леглото, както правеше още от детството си, тя прехвърляше в ума си всички тези мелодии, като преди лягане си избираше онази, която най-много ѝ звучеше като приспивна песен.
С Моцарт се виждаха всяка сряда, дори и само за няколко минути. Ана живееше и умираше заради тези дни. Понякога само му правеше компания, докато композираше. От време на време я питаше за мнението ѝ – дали това или онова ѝ харесва повече, дали в това темпо звучи по-добре, дали произнесено така или по друг начин. Винаги се радваше на отговорите, дори когато не бе съгласен с мнението ѝ.
През цялото време, което прекарваше с него, Ана изпитваше чувство на върховно удовлетворение. Когато обаче се разделяха, тя ставаше нервна и избухлива. Завиждаше на жена му, завиждаше дори на малкия му син. Когато бе самотна или уморена, извикваше някакъв спомен за него, а това я успокояваше, но не задълго.
Не говореха за бъдещето. Репетициите на „Фигаро“ вече бяха започнали и двамата бяха безкрайно заети. Моцарт дирижираше първите няколко изпълнения на операта, а все още довършваше последните действия.
– Изглеждаш отслабнала, Ана – отбеляза Стивън. – Не си ли доспиваш?
– Заради ролята ми е – отговори тя. – Направо ме изпива.
– Прекалено е дълга и тежка – заяви Стивън. – Да Понте те държи на сцената почти през цялото време.
– Не бихме могли да изрежем нищо. Няма нищо излишно. Всичко си е на мястото.
– Моцарт няма да остави нещо недовършено – отбеляза със смях Стивън. Той самият пишеше новата си опера, основана на „Комедия от грешки“ на Шекспир. Надяваше се премиерата ѝ да е през есента. Императорът му бе дал втори шанс, а Моцарт, за да е по-близо до Ана, се бе съгласил да му предаде няколко урока по композиция.
Моцарт и Да Понте искаха „Фигаро“ да е готов за зимния сезон, но заради постоянни забавяния и отлагания нямаше да е на сцена преди началото на месец май, което бе самият край на сезона. Дори и с такова забавяне Моцарт не можеше да смогне. Ана ходеше на гости или в неговата къща, или в някоя на покровителите му, за да чете своята част заедно с другите, а Моцарт се появяваше като призрак, пускаше по някоя от нескопосаните си шеги и им раздаваше листовете. Пръстите му бяха почернели от мастилото, като всеки път, когато го видеше, ставаха все по-черни и по-черни. Когато едната му ръка се умореше от писане, започваше с другата. Освен че композираше „Фигаро“, той продължаваше с концертите и уроците на учениците си.
Заради новата му опера трупата се бе разделила на групички. Стефано Мандини, жена му Мария и Луиза Ласки не я харесваха. Семейство Бусани обикновено бяха накъдето духа вятърът, но като че ли повече симпатизираха на позицията на Мандини-Ласки. Оставаха Ана и Майкъл Кели, които стояха твърдо зад творбата. Бенучи категорично отказваше да заеме страна.
В основата на проблема бяха мързелът и гордостта, както и нежеланието да се заемат с нещо непознато. Моцарт, колкото и да се стараеше да композира по италиански, все пак си оставаше австриец, а това притесняваше някои от тях. Операта му бе необичайно дълга и трудна. Всички бяха свикнали да пеят сухи речитативи, които за тях бяха толкова естествени, колкото обикновен разговор. Другото бяха лесни дуети и трио, както и простички арии. Моцарт обаче обединяваше всичко това по такъв начин, че едното преливаше в другото без никаква почивка. Не само искаше от тях да пеят в дуети и квартети, а и в секстети********. Подобно сложно изпълнение можеше да се сравни само с приготовлението на ново блюдо за краля под угрозата от смъртно наказание, без да са налице нужните съставки, като всеки има само част от рецептата. Всичко трябваше да се знае наизуст и да се спазва перфектен синхрон.