– И тя трябва да остане – намеси се Мандини и се прокашля. – Не става въпрос за ариите.
– А за какво?
Мандини отвори уста колебливо, но после я затвори.
– За цялата опера.
– Цялата опера?
– Някои от нас – започна Мандини и се поколеба отново – се чудят дали не се изхвърляте над възможностите си.
– Аха, ясно – усмихна се Моцарт и се облегна назад. – Може и така да е. Ще разберем отговора на първи май.
Мандини въздъхна и склони глава.
– Така е.
– Не можеш да отречеш, че финалът е великолепен – рече Майкъл на Мандини, когато си тръгваха. – Искам да кажа, ако успеем да го изпълним както трябва.
– Там е работата, че не можем. Няма достатъчно време. Нищо добро няма да излезе от него, само щети.
– Щети? Това е опера, Мандини. Не е война.
– Твоята роля е незначителна. Ако се провалим, мен ще замерват с яйца на сцената. Мен, Бенучи и певиците.
– Операта е невероятна – заяви Бенучи. Докосна Ана по гърба и тя го погледна едновременно с изненада и благодарност. – Това е най-доброто нещо, което някога съм пял. Не бих го забравил току-така. Само изчакай да чуеш арията ми от второ действие, Мандини. Този човек ме кара да звуча като бог.
– Ти винаги звучиш божествено – щастливо отбеляза Майкъл.
– Къде остана лоялността ти, Бенучи – изсумтя Мандини.
– При такава добра музика – по дяволите. Не се противя на нищо, когато музиката е толкова добра.
– Подмазваа-ач – провлечено каза Мандини и побутна Бенучи. – Няма да се получи добре, ако не успеем да я изпеем.
– Ще успеем.
Денят на премиерата, 1 май, дойде неусетно. Всички се събраха в Държавния театър, обзети от нервна възбуда, което бе нетипично за тях. Имаше проблеми както с вокализацията, така и със запомнянето на текста. Музикантите нямаха нужния опит, за да се справят в тази ситуация. Моцарт бе решил да ги използва така, както ги използваше в симфониите и концертите си, но оркестърът на Държавния театър никога не бе свирил такива симфонии. Идеята му беше инструментите да бъдат в диалог с певците, като са им почти равни и участват в действието. За съжаление, и сред тях имаше такива, които не бяха научили достатъчно добре ролите си. Все още не свиреха едногласно, не мислеха еднакво. Всички се чувстваха неспокойни и неуверени.
Ана и Бенучи се държаха за ръце в тъмнината зад кулисите. Бе хванала дланта му, защото бе уплашена, а той безмълвно прие докосването ѝ. Бе най-увереният от всички. Ана обаче успя да долови как контролира дишането си в опит да се успокои. На премиера винаги бе така. Човек никога не беше достатъчно подготвен за премиерите. Не можеше да знае как ще протече представлението.
След секунда тя го хвана под ръка и се облегна на него. На главата ѝ тежеше сватбената корона на Сузана. Обувките ѝ бяха в розово. Дочуваше се шумът от публиката и настройването на инструментите на оркестъра. Навън все още не бе съвсем тъмно – щеше да остане светло още около час или два.
– Защо си го причиняваме? – попита тя Бенучи тихо. – Направо ще припадна, ако не си тук да ме държиш.
– Правим го – промърмори той, – защото не сме намерили нищо друго, което да обичаме повече от това.
Сякаш бе оглушала с дясното ухо. Периферното ѝ зрение беше замъглено. Вече бе прекалено късно обаче. Увертюрата бе започнала. Двамата с Бенучи заеха местата си зад завесата – той, за да измери мястото за сватбеното им ложе, а тя – за да се порадва на прекрасната си шапка. След това завесите бяха вдигнати и върху нея се изля топла светлина. С ъгълчето на окото си тя видя как публиката се намества, видя главите на музикантите и Моцарт по средата, седнал зад пианото си, спокоен и фокусиран както на репетициите. Тя го обичаше и вече не се страхуваше, защото беше време да привлече вниманието на Фигаро от работата му към малката шапка, която бе направила за сватбения им ден.
С напредването на вечерта Ана започна да изпитва чувството, че е като онези мечки в цирка, които балансират топка на носовете си. Когато балансът бе налице, въпреки всичките залитания и накланяния всичко бе великолепно. От време на време сякаш се гледаше отстрани. Наблюдаваше ли се обаче прекалено дълго, всичко заплашваше да се срине. Не трябваше да внимава прекалено много, защото точно по този начин губеше концентрация. Мозъкът ѝ искаше да анализира действията ѝ, а не да се потопи дълбоко в тях, както бе правилно. Опасяваше се, че тази вечер за нея щеше да е повече провал, отколкото успех. Хората в публиката бяха неспокойни и говореха на висок глас. Група хулигани на балкона, несъмнено наети от враговете на Моцарт, започнаха да дюдюкат, а това я разстрои и разсея. Да Понте бе дал всичко от себе си в опитите да адаптира либретото на френската пиеса, но сюжетът не можеше да бъде променен, иначе щеше да загуби смисъла си. Явно обаче нещо не се получаваше. Певците се объркваха, а с тях се объркваше и публиката. Когато Ана засвири на китарата си, за да акомпанира на втората ария на Черубино, вградена в операта песен, написана от Черубино за графинята, за първи път през цялата вечер публиката сякаш се успокои. Непредубедените зрители избухнаха в аплодисменти, но това се оказа недостатъчно. Финалът на второто действие едва не се провали. Всички изпълнители слязоха от сцената в лошо настроение. Явно репетициите се бяха оказали недостатъчни. Моцарт бе надценил възможностите им.