Ако ставаше въпрос за някой друг, Ана нямаше да има нищо против да коленичи. Луиджи Маркези обаче го правеше само за да я унижи. Сигурна беше. През няколкото дни, откакто беше във Флоренция, той правеше всичко възможно, за да ѝ пречи. Преднамерено я настъпваше, когато се разминаваха зад кулисите. Упътваше я в погрешни посоки, даваше ѝ неверни напътствия и открито изразяваше съмнения в способностите ѝ при всеки удобен случай. Ана не му беше сторила нищо, но Стивън ѝ каза, че Маркези се държи така с нея, защото тя представлява заплаха за него. Въпреки че той бе един от най-известните певци в света и цяла Тоскана идваше да го слуша, звездата на кастрата вече залязваше. Големите пари бяха в опера буфа, комичната опера, а по думите на Стивън кастратите не ставали за буфа. Те пеели само в сериозната опера. Играели богове и герои, а не обикновени хора. Обикновените хора не звучали като кастрати. Освен това французите не одобрявали кастрацията на момчета и този възглед започвал все повече да се разпространява.
– Трябва да си по-ниско, когато пея това – каза Маркези на Ана. – Трябва да застанеш на колене.
– Синьор – отговори тя с мека усмивка. – Не виждам как бихте могли да изглеждате по-висок.
През оркестъра премина вълна от смях. Сценичният директор се смути. Маркези присви очи.
– От мен се очаква да съм застанал на планина – продължи той с израз на безкрайно търпение. – Ти трябва да си по-ниско.
Ана го погледна смирено. Сети се за баща си. Сега тя бе на шестнадесет години. Семейството живееше на хляб и вода. В крайна сметка с грациозно скланяне на глава и елегантно повдигане на роклята с всичките ѝ панделки, тя коленичи.
– А! – възкликна Маркези и протегна ръка към оркестъра. – Сега вече можем да започваме.
Ана преглътна горчиво и задържа погледа си сведен към земята. Гласът на Маркези не бе нито толкова прекрасен като на Рауцини, нито толкова елегантен, но също бе силен и красив. И все пак му липсваше вкус. Всичко, което имаше, беше украса и показност. Липсваше му всякаква естественост, прямота, непринуденост. Дикцията му бе ленива и неразбираема. Говореше само с гласни, протяжни, мързеливи гласни. Никакви съгласни, които да придадат смисъл на речта му. Човек трудно улавяше мелодията заради всичките накъдряния, ударения и украси, които той натрупваше върху нея. Това беше орнаментика в стар стил. На Ана ѝ звучеше помпозно и глупаво.
В края на пеенето му тя повдигна очи. Идваше частта, с която той предизвикваше най-голям възторг – една толкова драматична и смела каденца********, че я бяха наименували на него: La bomba di Marchesi, „бомбата на Маркези“ – смайваща волета – канонада от октави, повишаващи се с полутон чак до горно до. Невероятна каденца, невероятно постижение на човешките възможности, което никой друг не можеше да повтори или имитира. В този момент ѝ хрумна една идея.
– Не можеш – прошепна Стивън. – Не си се упражнявала. Ще ни изгонят от града.
Беше по времето на първия антракт. На сцената танцуваше балетът, а след него идваше ред на кратко комично интермецо********. Вечерното представление щеше да продължи около пет часа. Цяла Тоскана се беше събрала, че дори и хора от околността, включително, както Ана бе дочула, и един импресарио от миланската „Ла Скала“.
Маркези бе изпял своята „бомба“ в първо действие и беше получил двадесетминутни овации. Останалата част от времето, той бе прекарал, разхождайки се по сцената с такава досада и равнодушие, сякаш си беше вкъщи. Смъркаше енфие и разговаряше с приятелите си сред публиката. Бе говорил на сцената по време на цялата ария, изпълнена от Ана, сякаш тя не пееше, сякаш я нямаше там. Е, всъщност цялата публика бе говорила по време на арията ѝ, но тя не можеше да я обвинява. Героинята ѝ не вършеше нищо, не казваше нищо, не знаеше нищо, а арията бе повтаряща се, глуповата и не приличаше на нищо. Целта ѝ беше само да позволи на Маркези да си почине. Освен това тя не можеше да направи нищо, за да подчертае участието си – не и с такъв текст, не и с такава музика, не и докато всички говореха.
Маркези беше затворник в окови, но носеше огромен златен шлем и бе целият покрит с грим и помада. Едната му ръка уж трябваше да е наранена, но той яростно жестикулираше и с двете. Бе приказвал по време на цялото ѝ изпълнение. Беше я настъпвал. Пред цяла Тоскана.
– Всичко, което трябва да направиш, е да задържиш каденцата, а челистът да ме изчака – каза тя на Стивън. – Той никога не внимава.