Тя прелетя през сцената по време на речитатива, след което приклекна на въображаемо ложе от мъх, сред аромата на нощните цветя, и започна арията си.
Никога не бе успяла да я изпее, без да се изчерви.
И в този момент, след близо четири часа игра на сцената, тя се спря, облечена в чуждите дрехи, за да разкрие сърцето си. Арията бе нежна и успокояваща, деликатно открита, болезнено чувствена. Диапазонът ѝ бе тесен като на обикновена песен. Повече ниски тонове, отколкото високи. Просто една серенада, но въпреки това нито една млада дама не би могла да я изпее на някое вечерно събиране така, както го направи Ана. Както при по-голямата част от музиката на Моцарт, сложността ѝ се криеше в привидната простота. Един аматьор нямаше нужния капацитет на белите дробове, щеше да се колебае и да е несигурен на някои места, на други щеше да прекали и да пее остро. За да я изпее както трябва – простичко, безгрижно, един изблик на страст, Ана трябваше да почерпи от най-дълбоките си резерви, за да не сгреши на нито едно място, за да не загуби баланса си. Този път всичко бе безгрешно.
Краят наближаваше. Онази неземна част, в която тя умоляваше любимия си да отиде при нея, в тази тъмна горичка, където цветята се усмихваха и нашепваха Vieni, vieni – „Ела, ела“, за да го закичи тя с рози. Моцарт я гледаше иззад пианото, спомняйки си тяхното светотатство. Ана го изпя само за него.
Най-добри приятели
През май изнесоха още три представления на „Фигаро“, а след като и публиката, и изпълнителите свикнаха с творбата, качествата на операта започнаха да си личат. Краткият дует между Сузана и Черубино бе викан на бис безброй пъти. Императорът пожела извънредно поставяне на „Фигаро“ в летния му дворец в Лаксенбург, а Моцарт бе убеден, че през есента ще има още множество представления. След кратко колебание вестниците обявиха операта му за шедьовър.
Любовта между Ана и Моцарт продължи цялото лято. Толкова, колкото бе възможно. След като операта се качи на сцена, а по-късно слезе заради лятното прекъсване, за тях нямаше сериозни основания да остават насаме, още повече че тя бе много заета в Държавния театър, а Моцарт трябваше да изнася концерти, както и да композира. Вечно бе уморен. Чувстваше се виновен и се опасяваше, че жена му го подозира. Знаеше, че не може да даде на Ана всичко, от което тя се нуждаеше. Споменаваше, че може да му се наложи да се премести в покрайнините на града, където наемите бяха по-ниски. Ако го направеше, Ана щеше да го вижда още по-рядко.
Сега тя се чувстваше спокойна само по време на концертите му. Тогава можеше да стои тихо, да го гледа, а сърцето ѝ да се изпълва с щастие. Моцарт живееше в музиката си и тя го бе обикнала в нея. И винаги, винаги знаеше, че той свири за нея. Че винаги бе свирил за нея. Той ѝ го бе казал. Но тя щеше да разбере дори и да не го беше направил.
Докосването на ръцете му бе нещо неизпитвано от Ана до този момент с друг мъж. Преливаше от нежност. Пръстите му не се натрапваха. Не бяха груби или настоятелни. Тя можеше да посвети живота си на спомените от една-единствена негова милувка. Когато го гледаше как свири, ѝ се искаше да се засмее, защото той я докосваше по същия начин, по който докосваше и клавишите.
Светът сякаш се бе превърнал в някакъв сън и те бяха единствените истински хора в него. Понякога срещаше погледа му от другия край на стаята и само те разбираха, а на нея ѝ се струваше наистина ужасно, че не може да стане и да се приближи до него, че не може да покаже пред всички любовта и щастието си, които бяха живи и пулсиращи като отворена рана. Всичко това нямаше бъдеще. Дори простият факт, че го гледа и че той я гледа в претъпканите помещения, докато около тях ехтяха безсмислените разговори на този нереален свят, откраднатите целувки и докосванията, толкова редки... дори така не можеше да продължи дълго. Опасяваше се, че това може да му навреди. Почти постоянно бе болен и нямаше пари. Заемаше от всеки друг, но отказваше да приеме пари от нея, независимо колко горещо го умоляваше тя. Умората бе изписана на лицето му. Понякога, когато я погледнеше, зад престорената веселост, зад шегите и закачките в очите му се четеше смут. С какво право му причиняваше всичко това? С какво право го откъсваше от работата му? Имаше ли изобщо смисъл, ако не можеха да остават насаме? Нима трябваше да чакат до следващата му опера? Трябваше ли да страдат толкова дълго? Освен това той вече бе женен. Досега са били щастливи с жена си, могат да са щастливи и отсега нататък. Ана беше просто едно самотно момиче, чието бебе е умряло, а съпругът ѝ я е биел. Нямаше никакво право. Опита се да му го обясни и в началото той отказа да я слуша. Заяви, че я обича и това е всичко. Каза, че ще бъде щастлив дори само да я вижда, да я целува по бузата и да я слуша как пее.