Нямаше да напусне жена си. Нито пък Ана би поискала подобно нещо от него. На моменти се усещаше, че е на път да пожелае някакво зло да сполети Констанца, и това я ужасяваше повече от всичко. Потайността, страхът и егоизмът бяха станали част от нея.
Човек не може вечно да живее в някакъв свой измислен свят. Мечтите никога не се сбъдват.
Изпълниха „Сватбата на Фигаро“ за императора в двореца Шьонбрун в края на август. Изпълнителите останаха там цяла седмица, живеейки в невероятен разкош. Моцарт пристигна да дирижира последните две вечери, а вечерта преди представлението двамата с Ана се уговориха да се срещнат в градината. Не бяха оставали насаме близо две седмици.
В края на една дълга морава имаше беседка. Ана закъсняваше. Докато бързаше към мястото на срещата, тя видя слабата му фигура, облегната на един от стълбовете. Денят бе горещ, но вечерта беше преваляло за кратко и въздухът бе влажен, миришеше на трева, духаше и лек успокояващ ветрец. Минаваше полунощ. Няколко от гостите на императора все още бяха извън двореца, за да пият и танцуват на открито, което бе и причината за закъснението на Ана, но никой от тях не би се отдалечил чак до беседката.
– Ето те и теб – каза той, а тя се отпусна в прегръдката му с въздишка. Постоянно забравяше колко е нежен, но след като си го припомни, отново я заля вълна от страх да не го загуби, така че явно бе по-добре да забравя.
Поседяха малко в тъмното, с лице към дърветата, чиито върхове се полюшваха и шумоляха в лекия бриз.
– Ана – започна той и хвана ръката ѝ. Тя се опита да мисли за нещо друго, например за дърветата или небето. Дърветата също бяха живи, но в тях нямаше мисъл, не знаеха нищо и същевременно разбираха всичко. Звездите светеха ярко на небосклона. По начина, по който произнесе името ѝ, тя разбра какво ще последва. Франческо Бенучи бе прозвучал по същия начин в деня, когато ѝ бе заявил, че не я обича.
Моцарт ѝ каза, че жена му ще роди през есента. Лъжите и тревогите го убивали. Изобщо не бил на себе си. Не можел да работи, нито да спи. Опасявал се, че ако продължават така, всичко ще се срути и той ще я намрази. Не можело да продължават, не и във Виена, не и за момента.
Гласът му бе висок и напрегнат. Отново и отново притискаше ръката ѝ. Ана избърса сълзите с ръкава си, след което каза:
– Знам, знам, Волфганг. – Моцарт се извърна, прегърна я и двамата просто останаха да седят така, докато до тях долитаха далечните звуци на празненството, а дърветата се полюшваха като огромни корабни платна.
Когато се отдръпнаха един от друг, Ана каза тихо:
– Стивън иска да се върнем в Лондон, когато изтече договорът ми идната пролет. Смята, че оперите му биха се радвали на добър прием там, а аз бих могла да пея в Кралския театър или на „Друри Лейн“. – Пое си дълбоко въздух и продължи: – Казва, че установим ли се там, би могъл да ти издейства покана. Почти е сигурен, че би могъл.
– Следващата пролет – промълви Моцарт и се загледа в дърветата.
– Може би така е най-добре. Не би... не бих те притеснявала, ако съм далече.
– Но за колко дълго? – попита той като малко дете.
Ана се усмихна през сълзи.
– Година. Само за една година. След това ще се върнем или ти ще дойдеш в Лондон. Дотогава ще сме свикнали един без друг. Ще сме забравили един за друг. Ти ще имаш своите сладки бебчета. Ще бъдем само приятели, най-добрите приятели в Лондон.
Той я прегърна, без да ѝ даде отговор. Тя притисна лице към рамото му, като се опита да задържи и запомни всяка частица от него. Не се беше съгласил с нея, но и не бе я помолил да остане.
Рядка вещ
В края на октомври Ана организира празненство по случай 21-вия си рожден ден. Нае една голяма зала, където бе сервирана вечеря и имаше място за танци. Бенучи и Бусани я вдигнаха на раменете си и я пренесоха през цялото помещение, докато тя пищеше и едва не се блъсна в полилея. Гостите трябваше да носят хартиени шапки. На едно малко пони бяха качили дете, облечено като херувимче, което раздаваше на гостите дребни подаръчета за спомен.
– А ти кой си? – попита графиня Тун, докато се навеждаше, придържайки хартиената си шапка, за да приеме една гривничка от детето.
– Аз съм Купидон – изрецитира малкото момиченце на висок глас. – Идвам от небесата, за да пронижа сърцето ти и да се влюбиш.