– Нима? – възкликна графинята. – Значи трябва да ме е страх от теб, но ти си толкова сладка. Ще ме целунеш ли по бузата?
Детето кимна и покорно вдигна лице да изпълни обещание-то си, а лъчезарната графиня прошумоля с коприните си и я прегърна. След като се изправи, лицето ѝ блестеше от златистия брокат, с който обилно бе гримирано детето. Понито раздрънка звънчетата си и процесията се отправи към следващите гости.
Моцарт бе дошъл без жена си, чийто термин наближаваше. Срещу сериозна сума Ана бе уредила да внесат маса за билярд, за да го зарадва, и не остана разочарована. Моцарт с удоволствие се впусна в играта, като дори спечели няколко флорина******** от Мандини. За цялата вечер обаче двамата бяха разменили едва няколко думи.
Тя се отправи към масата и застана до него. Той пропусна и Мандини се наведе с щеката.
– Чух, че скоро заминаваш – каза Моцарт.
– Мислех, че знаеш. – Тя поклати глава и започна нервно да си играе с една роза, която Майкъл бе закачил на корсажа ѝ.
Моцарт кимна с неутрално изражение на лицето.
– Кога? Ако има някакъв шанс отново да поставим „Фигаро“ на сцената, трябва да имам Сузана.
– След края на постите, когато изтече договорът ми. В края на февруари.
– А – каза той.
На масата бе дошъл неговият ред. Докато въртеше цветето в ръцете си, Ана се усмихна на хората, които я поздравяваха. Моцарт бе по-спокоен, концентрацията му се бе завърнала, затова и успя да спечели играта. Мандини отказа още една.
– Искаш ли да поиграем? – попита я Моцарт. Държеше се напълно естествено, докато тя с всички сили се сдържаше да не се разплаче на глас.
– Не знам как се играе.
– Тогава защо имаш маса?
– Накарах да я донесат заради теб.
– Заради мен? – наклони глава той. – Трябва да намериш по-добро приложение за парите си.
– Това е моят рожден ден. Ще правя каквото искам.
Той я изгледа и поклати глава. Ана въздъхна, хвана го под ръка и се облегна на него. Усети го толкова спокоен.
– Винаги можеш да правиш каквото поискаш – прошепна той в ухото ѝ.
– Невинаги. Не и сега.
– Трябва да те науча как се играе билярд.
– Билярдът не е игра за дами. Няма да мога да хвана щеката правилно. Корсетът ми е прекалено стегнат и не бих могла да повдигна ръце, а когато се наведа, всички ще останат възмутени.
– Тогава трябва да играем насаме, за да можеш да се движиш спокойно.
– Ако ми обясниш как.
– Вярвам, че ще си добра ученичка.
– Скоро ще се видим – каза тя. – След само една година. Не повече. Стивън и аз ще уредим да дойдеш в Лондон. Установя ли се там, ще ми бъде лесно да си осигуря влияние и да уредя някой да те покани. Там всички толкова обичат музиката, а не са чували някой като теб. Не са толкова скучни като виенчаните. Всичко ще се уреди. А тук ще поставим „Фигаро“, преди да замина. Или ще трябва да си намериш някое друго сопрано.
– С друго сопрано ще се наложи да променя последната ария.
– Това е добра новина – усмихна се Ана. – Не искам да я пее някой друг.
Моцарт трепна и поклати глава.
– Ще ми липсваш. До този момент не бях осъзнал колко много ще ми липсваш.
Момиченцето в костюма на Купидон се приближи към тях на понито си, водено от Лидия. Кончето имаше венец от парникови цветя около врата си. Детето се клатушкаше наляво-надясно, стиснало лъка******** на седлото. Към дрехата му бяха прикрепени гъши пера, а златиста панделка придържаше къдриците му. На гърба му леко се полюшваха лък и стрела.
– Желаете ли сувенирче? – попита то Моцарт, който се усмихна и заяви, че това би го направило много щастлив.
– Първата ми роля бе Купидон – отбеляза Ана.
– Толкова малка ли беше? Тя не е много по-голяма от моя Карл.
– Бях на тринадесет, доста повече от нея. Вече се чувствах пораснала.
Лидия помогна на момиченцето да извади избрания за Моцарт подарък – порцеланова свирка във формата на птичка.
– Слушай сега – възкликна радостно той, след като отвори кутийката и наду играчката. – Най-накрая и Волфганг Моцарт свири!
Това беше една стара шега между тях двамата, защото той не можеше да свири с уста. Наведе се към момиченцето и топло му благодари.
– За нищо, господине – отговори то, следвайки дадените му по-рано инструкции, след което продължи към другите гости.
– И ти ли беше на пони? – попита Моцарт.
– Не, но тя настоя. Трябваше да отстъпим, иначе нямаше да се съгласи. Ще ми се да я взема със себе си. В състояние е да командва всеки.
– Когато бях на десет години, бях в Париж – започна Моцарт, докато гледаше отдалечаващото се дете. – По-късно се върнахме с майка си, а тя почина там, така че ми е трудно да си помисля за този град, без да ми стане тъжно. Градът обаче е най-красивият, който някога съм виждал. Трябва да се отбиеш там на път за дома. Мястото ти е в град като него.