– Град, пълен с тъга?
– Не. Град, пълен с красота.
Към тях се приближи Да Понте.
– Скъпи Моцарт – започна той, – съобщи ли ви нашата малка муза, че ни напуска? Възнамерявам да замина с нея. Не знам как бих живял без мадмоазел Стораче.
– Да, каза ми – отговори Моцарт и разпери ръце. – Съкрушен съм.
– Пак ще се видим – извика Ана. – Държите се, сякаш ще влизам в манастир.
– Не мога да си ви представя в манастир – отбеляза Да Понте. – Имам ясно формирана представа за монахините, а вие изобщо не се доближавате до нея. Освен това аз съм ръкоположен свещеник.
– Доста неблагочестив обаче.
– И така да е.
– И какви са вашите монахини?
– Ами-и-и... груби, строги, срамежливи.
– Аз съм груба! – възкликна Ана и се обърна към Моцарт. – Нали така?
– Изключително – потвърди той.
– Защо не танцувате? – попита Да Понте.
– Никой не ме е поканил – погледна към Моцарт тя.
– Може ли? – предложи ръката си Да Понте. – Почти толкова добър танцьор съм, колкото съм и поет. Освен това не мисля, че ще ми се отдаде друг случай да потанцувам с вас – отправи ѝ топъл поглед той.
На нея не ѝ се искаше да напуска масата за билярд, но не можеше да му откаже, а и освен това навярно беше добре да не я виждат толкова дълго сама в компанията на Моцарт. Двамата с Да Понте започнаха да танцуват. Нашумелият в последно време испански композитор Висенте Мартин и Солер******** беше в същата група и при смяната на партньорите Ана танцуваше с него.
– Ах, моя Лила – каза той, – свежа сте като полъх на планински въздух.
– Женкар такъв – отвърна му тя, завъртайки се. Мартин и Солер беше пристигнал в града предишната пролет и бе очаровал всеки, с когото се бе срещнал. Във Виена бе вече известен като „Бога на мелодията“. Лила бе името на героинята, която Ана играеше в операта му „Рядка вещ“, чиято премиера предстоеше този месец. Либретото за Мартин също беше написано от Да Понте, а сюжетът бе почти като на „Фигаро“, само че по-прост и по-кратък, за подхожда на по-лесно запомнящите се и безгрижни мелодии, базирани на испанските народни песни, в които се бе специализирал Мартин.
Докато танцуваше, Ана бе наясно, че Моцарт я гледа от билярдната маса. Всичко, което искаше през този ден, бе да се почувства щастлива и спокойна, а хората около нея да изпитват същото. Затова бе поканила всички тези гости, затова бе похарчила толкова много пари. За съжаление, не бе успяла.
„Рядка вещ“ бе най-успешната опера, която хората помнеха. Предишната възхвала на Ана бе нищо в сравнение с настоящата. Жените се изчервяваха в нейно присъствие, имитираха дрехите на Лила, прическата ѝ, походката ѝ. Мъжете я спираха на улицата, за да ѝ засвидетелстват възхищението си. Всяка вечер по четиристотин човека оставаха на улицата, неуспели да си купят билети за представлението ѝ. И говорим само за тези, които можеха да си позволят да си купят билети. Стана трудно да се влезе или излезе от театъра заради струпаната пред него тълпа. Мелодиите от операта се разпространиха сред всички класи. От всеки ъгъл, от бедни или богати къщи, на събиранията на простолюдието и висшето общество из въздуха се носеха жизнерадостните испански песни.
В тях нямаше нищо трудно, нищо, което да поражда несигурност и страх. Доброто настроение се бе възцарило сред трупата още от самото начало. Работата се вършеше, сякаш без да забелязват, всичко течеше като по мед и масло и не бяха нужни никакви усилия, дори от страна и на най-невнимателния слушател, за да се възприеме красотата на тази опера. Когато Ана пееше музиката на Мартин, умът се отпускаше и си почиваше. Либретото на Да Понте радваше душата и не я натоварваше с нищо. Действието бе предвидимо дори в обратите си и точно затова бе чудесно. Зрителите напускаха сградата, уверени в добродетелта на Лила, героинята на Ана, както и в окончателния ѝ триумф. Мелодиите от операта изникваха неканени в съзнанието им във всеки един момент, като отново им вдъхваха същата увереност и задоволство. „Рядка вещ“ се превърна във „всеобща вещ“. Хората говореха за нея по време на вечеря, четяха за нея във вестниците, надяваха се да я посетят отново колкото се може повече пъти, само и само да се потопят и изживеят отново онези прекрасни първи впечатления – да станеш колективен свидетел на едно величаво събитие.
За повторно качване на сцена на Моцартовия „Фигаро“ вече не можеше и дума да става. Ана не успя да се види с него вечерта на първото представление, макар да знаеше, че той е там. През октомври Констанца беше родила момченце, което бе починало преди два дни, на петнадесети ноември, и той нямаше желание да посещава светски събития. Ана си го представяше как седи напълно неподвижно и наблюдава това огромно препятствие да се издига пред него, и то от приятелите му. По-късно ѝ бе изпратил бележка, в която ѝ казваше, че харесал изпълнението ѝ и че някои от мелодиите били много хубави.