Шоколадът на императора
Йозеф II прие Ана в кабинета си, докато закусваше. Изглеждаше измъчен и раздразнен.
– Какво е това? – попита той, като заплашително размаха писмото ѝ. – Напускате в момента на най-големия си успех? По средата на представянето на най-успешната творба, която някога сме виждали?
Отметна глава и погледна към Ана, както ѝ се стори, с горчиво съжаление.
– Сега вече знам как се е чувствал съпругът ви – отбеляза той.
Ана прикова поглед в орнаментите на бюрото му – червени, бежови и черни, инкрустирани така, че да имитират избухване на звезда.
– Брат ми е уредил договор и за двама ни в Лондон. Прекалено дълго съм далече от дома.
– Вашият дом! – възкликна императорът. – Идвате и ми говорите някакви патриотични глупости? Не смятате ли, че имам и по-важни неща за вършене от това да слушам как най-доброто ми сопрано изразява егото си? Повишение на заплатата ли искате?
– Брат ми се нуждае от мен в Лондон – каза Ана. – Мога да помогна на кариерата му.
– Ако напуснете – каза императорът, – никога повече няма да работите в нито един от градовете ми, никъде в империята ми. Ще ви пренебрегнат и във Франция, Бургундия и Италия. Навсякъде, където имам някакво влияние. Имате ли представа колко много деца е имала майка ми? Братята и сестрите ми управляват света. Не приемам леко подобни постъпки. И те няма да го направят.
Страните му бяха почервенели, но останалата част от лицето му бе бяла като платно.
– Ще работя в Англия – отговори Ана.
– Без да излизате от нея? Без някога да се върнете тук? Що за лудост е това? И всичко това заради брат ви? Какво е направил той за вас, което императорът не е успял?
Ана извърна поглед. Тя вече не бе момиченцето с разклатени нерви, което бе отпило от шоколада на императора. Вече не я интересуваше какво си мисли той. Повече нямаше да живее във Виена.
– Обича ме. Тревожи се за мен – отговори тя.
– Възразявам срещу това – извика Йозеф, сякаш току-що бе станал свидетел на измама по време на игра на вист********. Сграбчи я за китките и я привлече към себе си. – А дълговете ви към мен?
– Дългове, Ваше превъзходителство?
– Прокудих съпруга ви и възложих на брат ви опера, която той провали. Две опери дори! В момента поставя на сцена втората! В моя театър!
– За първата не беше виновен брат ми. Аз я провалих.
Йозеф наведе лице към нейното. Ана се отдръпна.
– Разбирам – каза рязко той и я пусна. – Значи сте длъжница и на двама ни, на брат си и на мен, и кръвната връзка е по-силна от угрозата да изпаднете в немилост пред един от най-благородните и важни мъже в света, най-либералния и щедър покровител на вас и професията ви, който някога бихте намерили. Разбирам.
Усмивката на Ана повехна.
– Има моменти – внимателно започна тя, – когато любовта е по-силна от разума.
– Глупости – отсече Йозеф, бръкна в джоба си, но там нямаше нищо. – Любовта не е нищо повече от похот.
Ана го погледна твърдо и направи лек реверанс.
– Извинете ме, Ваше превъзходителство, но нищо от това, което бихте казали, няма да промени решението ми.
– Пълни глупости! – възкликна императорът, отваряйки с трясък едно чекмедже. – И вие сте като всички други. Само чакате да се предам.
– Да се предадете?
– Да ви направя предложение. Да ви моля. Да ви умолявам да останете. Да ви кажа, че ще ви повиша заплатата, че не очаквам нищо в замяна, нито дори жест, нито дори поглед, дори нито крак, протегнат към мен в розова пантофка, който да взема в ръцете си и да целувам...
Докато говореше, императорът отваряше и затваряше чекмеджетата на бюрото си с такъв трясък и възбуда, каквато Ана рядко бе виждала да проявява. Оглеждаше съдържанието им, ровеше с ръка и накрая ги затръшваше отново.
– Не очаквам от вас нищо, Ваше превъзходителство – отвърна тя и направи малка крачка назад. Днес пантофките ѝ бяха жълто-кремави. Не бе носила розови от „Фигаро“ насам.
– Искате да си помисля точно това – каза императорът, вперил поглед в нея. После вдигна звънчето от бюрото си и позвъни. В стаята влезе един прислужник.
– Грегор, – обърна се раздразнено към него императорът, – защо съм оставен без шоколад? Да няма някаква държавна криза? Революция може би? Да не би небето да е паднало? Или сме банкрутирали?