Грегор пребледня и промърмори нещо за самоубийство, след което бързо излезе.
– Негодник! – изкрещя Йозеф след него, след което върна погледа си върху Ана. – Добре. Не мога да ви плащам повече. И без това вече ми струвате прекалено скъпо. С вашата заплата бих могъл да наема четиридесет войници за две години. Честно да ви кажа, с удоволствие щях да се отърва от вас по време на болестта ви, но хората щяха да го приемат за жестокост. След това, за мое учудване – тук той понижи гласа си, – усетих, че ми липсвате. Когато се завърнахте, бях толкова щастлив, колкото и всеки от най-глупавите ми поданици. Сега обаче – предателство! Това е прекалено!
Последната фраза бе почти изкрещяна. По време на последвалата дълга пауза Грегор се върна с поднос, отрупан с шоколадчета, остави го и отново излезе. Императорът натъпка няколко в устата си.
– Е? – настоя той.
Само Джон Фишър ѝ бе крещял по този начин.
– Влюбена съм – отговори Ана задавено, но въпреки това ядосано – в човек, с когото не мога да бъда. Ако не напусна града ви, ще се самоубия.
Императорът се вторачи в нея с невярващ поглед.
– Скъпо мое момиче. Животът не е опера. След няколко месеца всичко ще е преминало.
– Вече чаках достатъчно.
– Ако сега си тръгнете, никога повече няма да се видим. Мислите си, че не е така, но грешите. Никога не прощавам предателството.
– Знам – отговори тя. – И не ме е грижа.
Той изпухтя и махна с ръка.
– Добре, вървете си тогава. Който и да е този мъж, проклет да бъде.
Виенско ноктюрно
През декември, в един студен ясен ден, два месеца и половина преди отпътуването на Ана от Виена, Моцарт я посети през свободния ѝ следобед. Беше яздил до къщата ѝ и носът и бузите му се бяха зачервили от хапещия студ.
Ана четеше в стаята си. Стивън бе излязъл с Да Понте, а майка ѝ бе на църква.
Прегърнаха се, макар и за секунда, въпреки че си бяха обещали да не го правят, след което се отдалечиха един от друг. Той изглеждаше уморен и разсеян. Бе дошъл да ѝ каже, че чехите искат да поставят операта му през януари в Прага, затова той ще отиде там да ръководи нещата. Чехите го обожавали.
– Нашият „Фигаро“? – попита Ана.
– Не бих могъл да си представя по-голям късмет. Да се откъсна от всичко това. – Той закрачи наоколо, прекосявайки снопа немощна зимна светлина, която се процеждаше отвън. Стаята бе топла заради горящия в нея огън. – Където и да отида, чувам само „Рядка вещ“. Жена ми си тананика мелодии от нея насън.
– Колко дълго няма да си тук?
– Ще се върна за карнавала, точно преди да заминеш. Констанца идва с мен.
– А – отговори тя с лека въздишка. Почувства болка в гърдите си, дълбока и тъпа, сякаш горещ въглен докосваше сърцето ѝ леко, но неумолимо. – Значи нямаме никакво време.
Той сложи ръце на перваза на прозореца, където дървото бе по-хладно. Отражението му го погледна, разкривено от скрежа и лентичките олово в стъклото.
– Не си загубих ума по теб, когато те видях за първи път – започна той. – Не беше и когато те целунах в градината.– Преглътна тежко. – Беше, когато бе болна и слезе при мен. Беше толкова слаба, че бих те издухал с един дъх. Едва успях да се сдържа просто да седя там. Ако бях друг човек, бих те прегърнал.
– Затова продължи да свириш – усмихна се нежно Ана при този спомен.
– Да. – Той прочисти гърлото си и сви рамене. – Мисля, че никога не съм свирил с такова желание. Бях се концентрирал само върху теб, върху възможността да те прегърна. Върху начина, по който слушаш.
– Беше по-силно от мен – каза Ана с горчива усмивка.
С рязко движение Моцарт седна пред масата за карти. Часовникът заби.
– Когато бях малко момче в Холандия – тихо продължи той, – сестра ми и аз се разболяхме много тежко. Бях изпаднал в делириум и имах толкова странни фантазии, че когато си ги спомня, дори и сега ме побиват тръпки. Знаех, че умирам. Разбирах от начина, по който всички говореха в мое присъствие. Ядосвах се на себе си. Бях убеден, че грешката е в мен. Бяхме по средата на турнето и бе толкова важно да съм здрав, иначе щяха да отменят всички концерти, всички посещения, щяхме да загубим всичките пари. – Потърка очите си. – Спомням си как гледах покритите си с петна ръце и си мислех, че може би никога вече няма да мога да ги използвам. Тогава нямаше да мога да се занимавам с музика, освен ако не започнех да свиря с носа или нещо подобно. И за всичко това грешката бе моя.
Отвори дъската за табла и взе да си играе с черните и червените пулове, които почукваха и потракваха като камъчета. Подреждаше ги в редички, трупаше ги на купчинки по три или четири, прехвърляше ги от ръка в ръка.