– Но оживях. И сестра ми оживя. Останаха ни белези. Виж, ето, на бузите, на ръцете. За спомен. Понякога ги поглеждам и не мога да си спомня откъде са се взели. С времето избледняват. Бях съвсем малък, само няколко години по-голям от моя Карл. Шест или седем? Чувствах се обаче като голям мъж. – Усмихна се и започна да трупа пуловете на по-високи купчини. Ана седна до него и положи буза на рамото му, като вдишваше сладкия топъл аромат на тялото му. Беше пушил лулата си. Обичаше да гледа ръцете му. Винаги се движеха, винаги си играеха с едно или друго нещо. Белезите бяха едва забележими. – Мисля си, че целият ми инат произтича оттам. Твоите италиански приятели ме наричат надменен. Баща ми казваше на всички, че притежавам дар от Бога. От мен винаги се е очаквало много. Дори на нощното гърне. Трябваше да го пълня с дарените ми от Бога лайна.
Ана се засмя. Той взе ръката ѝ в своите. Палците му обхванаха китката ѝ, а пръстите му започваха да галят нежно дланта ѝ.
– Знаеш ли – продължи усмихнато, – когато влезеш в стаята, имам чувството, че внасяш със себе си светлина. Дори когато не си добре. И на сцената е така. Мисля, че те гледаме именно затова. Оголваме гърдите си пред теб, а ти ни обливаш със своята топлина и светлина.
Тя се раздвижи.
– Не бих могла да направя нищо без твоята музика.
Той стисна ръката ѝ.
– Скорецът ми умря, казах ли ти? Бях съкрушен. Написах погребална поема за него. Ще ти я изпратя. Що за зима е това... знаеш и за бебето ми, нали? – Погледна към прозореца, без да мига, и поклати глава. – С удоволствие ще замина за Прага. Там времето не е по-топло, но мисля, че хората са.
– След това ще дойдеш в Лондон – каза тя. Отново плачеше.
Моцарт се изправи и зацелува сълзите ѝ.
– Мисля си – каза той, – че може да напиша ария за прощалния ти концерт. Имам и текста. Едно рондо, което бях приготвил за „Идоменей“ миналата година.
Тя не бе присъствала на този концерт, тъй като това бе частно събиране за ново представяне на мюнхенската му опера.
– Истинско рондо? – попита тя. Реши да смени темата също като него, за да не се налага да мисли колко време ще отсъства той и колко време ще мине, след като се върне, преди да успее да го види.
– Да – отговори Моцарт и стисна ръката ѝ. – Истинско рондо. Такова, каквото не написах за теб във „Фигаро“. В ми-бемол. Искам да напиша и акомпанимент за пиано за себе си, точно като в концертите ми. Само че ти ще пееш с мен, докато аз свиря. Ние двамата и оркестърът. Ще бъдем дует. Най-великият дует на света.
– А текстът?
– Не се страхувай, моя любов. Сърцето ми ще ти е вярно завинаги. – Той я погледна унило и я придърпа към себе си. – Нещо такова. От Вареско******** е. Не е от ранга на Да Понте, но е много подходящо. Така ще кажеш на виенчани, че не ни изоставяш, че ще останем завинаги в сърцето ти, че ще се върнеш и тъй нататък.
Ана го погледна развеселена, за да го накара да се почувства по-добре.
– А ти ще свириш ли с оркестъра?
– Да – отговори той, докато галеше коляното ѝ. – Нека направим това заради нас двамата.
После трябваше да се откъснат един от друг, защото Лидия влезе да запали свещите. Трябва да отбележим, че преди да влезе вдигна доста шум пред вратата, за да им даде време.
– Скъпа госпожо – каза Моцарт на Лидия, – идвате точно навреме. Тъкмо щяхме да изиграем една игра на табла, но едва виждахме зарчетата.
– Да – отговори Лидия. – Слънцето е почти залязло.
– Така е – отбеляза Моцарт и бързо нареди пуловете с оживление и интерес, изписани на лицето му, сякаш черно-червените пулове бяха най-интересната колекция от артефакти, на която се е натъквал през живота си. – Знаете ли, че не съм играл от години? Разбира се, помня всички правила. Обожавах да слушам потракването на пуловете и бърборенето на мъжете около играчите.
– О, Лидия – обърна се към нея Ана сякаш между другото, – би ли се погрижила никой да не ни безпокои? Няма да имаме нужда от нищо друго, дори от вино.
– Разбира се, Ана.
Играта приключи с бързата победа на Ана.
– Охо, хубава си, когато побеждаваш – отбеляза Моцарт. – Погледни тези черни очи, които се опитват да сдържат задоволството си, тези пламнали бузи. Така изглеждаш и след като си изпяла нещо прекрасно. Седнала в скута ми. По бельо.
– Мразя да губя. Освен това ти допусна няколко глупави грешки.
– Така е, но следващия път ще се представя по-добре. Засега обаче приемам загубата с удоволствие, след като тя кара очите на мадмоазел Стораче да изглеждат толкова възхитително.