– Съжалявам – засмя се Ана. – Трябва да се държа по-благородно.
За момент и двамата замълчаха, след което той каза:
– Става късно. – И се изправи. Дойде моментът на раздялата. – Констанца ще си помисли, че са ме отвлекли разбойници.
– Остани – прошепна Ана, докато ставаше. – Моля те, не си тръгвай, остани още съвсем малко.
– Още малко – прошепна той в отговор, след което положи брадичка на рамото ѝ, сякаш искаше телата им да се слеят.
– Тя знае, че си тук. Ще си мисли, че репетираме.
– Няма какво да репетираме. Знае и това.
Ана се отдръпна, ридаейки. Моцарт я гледаше безмълвен. Тя събу обувките си. Свали чорапите и ги сложи в корсажа си. Остана така пред него, трепереща.
– Върни ми обувките – прошепна на немски. – Моля те, Волфганг. Моля те.
Той вдигна ръка и проследи извивката на бузата ѝ с пръст, толкова нежно, та тя си помисли, че ще умре.
– Никога – отговори той. – Никога няма да ти ги върна.
– Върни ги – прошепна през сълзи тя. Завъртя глава в синхрон с движението на пръстите му. Той целуна врата ѝ.
– Никога, Ана.
– А дългът ти към мен... – хлипаше тя, триейки нос в ризата му, прегърнала стройните му, любими рамене. – Целувките...
– Какъв дълг? Какви целувки? – прошепна той.
Тя опита да се засмее, да се престори, че нищо няма значение, но от усилието сълзите ѝ бликнаха още по-силно.
– „Пейте за мен, Ана, и ще целуна ръцете ви сто хиляди пъти“.
– Това ли? – тихо промълви той. Наведе глава и целуна ключицата ѝ, целуна я между гърдите. – Прости ми. Забравих. Ето ти втората. Ето ти третата. Обичам те. Обичам те.
Младият лорд
– Немският ми е ужасен – каза Стивън, който се изкачваше с Ана по стълбите. Беше януари и отиваха на гости на граф и графиня Тун. Моцарт със семейството си беше вече в Прага. – Направо ме е срам. Ще трябва да ми кажеш, ако объркам нещо.
Беше весел и спокоен. Новата му опера във Виена бе постигнала успех, репутацията му бе спасена и той с нетърпение чакаше заминаването им за Лондон. Планираше да пише английски оперети и потпури******** в стила на италианската опера буфа.
С типичното за нея благородство и чувство за такт графинята носеше гривната, която бе получила за спомен от рождения ден на Ана миналата година.
– Тук има някой, който много иска да се срещне с вас, мила моя – каза тя на Ана.
Един мъж се втурна напред.
– О, лорд Бърнард! – възкликна Ана.
– Госпожица Стораче помни името ми! – отговори младият мъж с тон на блаженство, притворил очи.
– Лорд Бърнард, в подобна смесена компания не трябва да говорите на английски – внимателно започна Ана, отправила поглед към домакинята. – Ако настоявате да демонстрирате подобна грубост, ще трябва да се оттеглите със Стивън в някой ъгъл и да си говорите само двамата.
Младежът поклати глава и отговори на лош немски, че би проговорил всеки език, за да заслужи привилегията да остане близо до госпожица Стораче.
– Боже мой – прошепна тя в ухото на графинята. – Или не разбира какво казва, или е голям глупак.
Домакинята се усмихна благосклонно на младия лорд, след което отговори тихо:
– Така е, но винаги има място за някое малко кутре, особено ако е богато.
Лорд Бърнард бе на двадесет и три години и за първи път стъпваше на континента. Косата му бе червеникаворуса, а очите – големи и светли. Гласът му бе силен и от него би излязъл не много лош певец, ако имаше повече талант и по-малко богатство. Бе красив по онзи богаташки и охранен начин, типичен за неговата класа. Имаше всичко, което можеше да желае. Младостта само допълваше самоувереността му. Освен това бе лудо влюбен в Ана.
Магията се бе случила миналия месец май. Беше дошъл на премиерата на „Фигаро“ и бе чул прочувственото изпълнение на Ана на Deh, vieni. Макар да владееше италиански слабо, душата му бе романтична и се бе влюбил силно в Ана още същата вечер. Бе останал с чувството, че тя е пяла само за него. Това усещане не беше породено от алкохолно опиянение или самоволен каприз. Беше я превърнал в свой кумир и щеше да я обожава по всеки начин, който тя му позволеше. Беше млад, умен и богат. Не изпитваше и капчица съмнение, че тези качества ще му осигурят успех.
Същата онази вечер Ана не бе имала желание да го приеме, така че той продължи да посещава представленията ѝ, докато най-накрая тя склони. След това бе напуснал Виена, за да продължи обиколката си на Европа. Беше се завърнал предишната вечер.
– Възнамерявах да остана в Рим по-дълго – започна той, – но нещо ме теглеше обратно към Виена. – Впери поглед в нея и продължи на английски, защото немският му наистина бе много зле. – Вие, мадмоазел, ако се осмеля да бъда толкова прям, ме зовяхте от тук, към този толкова специален за спомените ми град, не заради неговите безспорно красиви улици и сгради, а заради нещо, по-точно някой, който... ако го напусне ще стане сиво и скучно. Едни очи, мадмоазел, толкова топли и нежни като кадифе. Едни устни и страни, меки и розови като цветни пъпки. Един глас, който ме кара да се откажа от мястото си в рая.