– Скъпи лорд Бърнард – весело отговори Ана на немски, – вие сте пълен с толкова много думи, но с нищо друго, освен тях. Сигурно ви е много тежко да живеете така. – Хвана Стивън под ръка и се отдалечиха.
След тази вечер младият лорд започна да я посещава почти всеки ден. Понякога тя не си беше вкъщи. Тогава той оставяше някакъв спомен за идването си – цвете, красива панделка, дантелено ветрило, парфюм. Понякога дори някаква дреболия от Ориента – ръчно изработена шнола от слонова кост, екзотични обици или коприна.
– Мисли си, че може да ме купи – каза Ана на Лидия.
– Значи е глупак – отговори Лидия, а Ана захвърли обиците в едно чекмедже.
Истинско рондо
От Прага пристигна едно пакетче. В него бе арията, която Моцарт бе написал за прощалния концерт на Ана. Разбира се, освен нея, имаше и писмо. Тя го прочете сутринта в трапезарията, докато закусваше. По стъклата на прозорците блестеше утринен скреж. Беше краят на януари. Него го нямаше от месец. Щеше да празнува тридесет и първия си рожден ден в Прага. Извиняваше се за грозния си почерк и правописните грешки. Успехът бил невероятен и не можел да опише колко е доволен. Бил сигурен, че тя ще хареса арията, и копнеел да чуе отново гласа ѝ. Певицата, изпълняваща ролята ѝ на Сузана в Прага, не можела да се сравнява с нея и нямало нужда да завижда. Била скована като дърво. На всички казвал, че само ако можели да чуят мадмоазел Стораче, тогава щял да бъде напълно доволен, само тогава щял да бъде сигурен, че операта му е показана в цялото си достойнство.
Арията, която ѝ бе изпратил, беше писана собственоръчно от него. Почеркът бе чист, макар и да издаваше признаци на бързане. Отгоре бе написал: für Mlle Storace und mich – „за госпожица Стораче и мен“.
– Прословутото рондо? – попита Стивън. Изтръгна пакетчето от ръцете на Ана и отиде в музикалната стая, където седна зад пианото. Тя се втурна след него, но закъсня – той вече бе започнал да свири.
– За какво ти пише? – попита той.
– Ъм?
Той я погледна.
– В онова дълго писмо, което прочете толкова набързо и от което явно се изчерви.
Музиката я разсейваше. Стивън свиреше все още почти заспал, небрежно и изключително погрешно, но въпреки всичко бе прекрасно. Бе перфектно.
– Не съм се изчервила. Сгряла съм се от кафето – отговори тя.
– Не ме лъжи – засмя се той. – Шегувал се е за нещо с теб, разбойникът. – Подпря брадичка на ръката си и се зачете в ръкописа. – Добро е. Не съм достоен да го свиря. Вижда се, че го е написал, за да го изсвири самият той.
Ана легна по корем на килима, подпря глава на ръцете си и скръсти крака в глезените. Стивън ѝ хвърли още един поглед и засвири отново.
– Добре ли си? – попита я той. Тя не отговори, затова той продължи да свири. Ана чуваше щракането на механизмите в инструмента и лекото потупване на крака му по пода. По килима имаше кучешки косми – кафяви и бели. Въздухът тук долу бе по-хладен. Лежеше притиснала гърди към пода и усещаше биенето на сърцето си. Когато затвореше очи, чуваше как една от прислужниците в съседната стая си тананика нещо от „Рядка вещ“. Стивън свиреше непохватно и си тананикаше арията на Моцарт. Когато стигнеше до някое особено интересно или трудно място, той засвирваше по-бавно, насичаше го на сегменти, като в същото време си говореше. Ана слушаше долу от пода. Едно от кучетата се присъедини към нея и тя започна да го чеше по коремчето. Когато Стивън най-накрая спря, тя се изправи и отиде до трапезарията да си сипе още кафе.
– Истинско рондо – извика тя от там, като се насилваше да говори безгрижно и да се усмихва.
– Както бе обещал – каза Стивън.
Лидия се появи и обяви, че са дошли лорд Бърнард и Майкъл Кели.
– Толкова рано? – попита Ана и загърна пеньоара около себе си. – Лорд Б. не знае ли, че никога не съм си вкъщи преди обяд?
– Вече е следобед – каза Лидия и се засмя.
– Вярно – погледна изненадано към часовника Ана. – Добре де, те са приятели. Покани ги, Лидия.
Косата на Бърнард беше сресана на нещо подобно на букли, което изобщо не му подхождаше, но създаваше впечатлението за много положени грижи и похарчени средства. Когато влезе в стаята, той вдигна към носа си кутийка с енфие и дискретно смръкна от нея. Зад него вървеше Майкъл Кели, усмихнат, със зачервено лице и облечен шикозно както винаги. Той целуна Ана три пъти по бузите.