– Още си в сутрешните си дрехи?
– Да, но въпреки всичко вие сте тук – отговори тя. Лорд Бърнард лекичко докосна кокалчетата на ръката ѝ с меките си устни.
– Трябва да се преоблечеш – настоя Майкъл. – Наближава един часът.
Госпожа Стораче влезе в стаята и поздрави новодошлите.
– Не си облечена?
– Довършвам закуската си.
– Виж, мамо – каза Стивън. – Получихме писмо от Моцарт. Арията за прощалния концерт на Ана.
– Нима? Колко хубаво – отговори госпожа Стораче и приглади престилката си. – И след това се прибираме в Лондон.
– Да я чуем – предложи Майкъл. – Да чуем вашето сбогом.
– Не е сбогом, а довиждане – каза Ана.
– Скъпа госпожице Стораче, моля ви, попейте ни – светна лицето на Бърнард. – Няма нещо на света, което да ми допада дори наполовина колкото вашето пеене, а и вие знаете как се възхищавам на музиката на Волфганг Моцарт.
Ана се почувства замаяна.
– Не мога, не съм се разпяла днес – отговори тя.
– Само няколко акорда – замоли се Бърнард. Косата му започна да подскача, докато разперваше ръце. – Само да придобием някаква обща представа. Като за приятели.
– Няма да ви давам представа за нищо – отсече Ана и седна до майка си. – Омръзнахте ми вече. Идвате толкова рано и ме карате да ви изпълнявам желанията, като някакви циркови номера.
– Аз ще я изпея, Бърнард – каза Майкъл.
– Няма да го направиш! – извика Ана.
– Стига, скъпа – погледна я с лека почуда Майкъл. – В това няма нищо лошо. Ти ще запазиш гласа си, а Бърнард ще чуе мелодията. Нали сме приятели?
– Трябва да ви кажа, Кели, че не вашият е гласът на мечтите ми – вметна Бърнард.
– Не съм се засегнал ни най-малко, господине. Вие говорите честно и открито. Нека отбележа само, че сте ме чували да пея единствено комедийни мелодии, когато деформирам гласа си, за да постигна желания ефект. – Майкъл се приближи до Стивън, който прелистваше ръкописа. – Ще пробваме ли, приятелю?
– Бихме могли – отговори не много убедено Стивън, – но се страхувам, че ще се наложи да пропусна тук-там по някоя нота. Написал я е като за себе си.
– Майкъл, моля те – каза тихо Ана.
– Всички много ще се радваме да ви чуем – обърна се госпожа Стораче към Майкъл. – Имате толкова приятен ирландски тенор.
– Благодаря ви, госпожо.
Без никакви предварителни упражнения Стивън едва успяваше да изсвири мелодията, но Майкъл разчиташе музиката много добре и се представи чудесно. Мъчеха се и лъкатушеха през нея, шегуваха се със себе си, коментираха колко тъжно звучи това и колко щастливо онова, а Ана остана напълно мълчалива през цялото време. Не обръщаше внимание на флиртуването на лорд Бърнард, нито се усмихваше на шегите на Майкъл. Арията беше великолепна и все пак по някакъв странен начин не бе тъжна. По-скоро беше дори весела. Не се страхувай, любими, никога не ще те напусна, винаги ще съм твоя.
Für Mlle Storace und mich.
Заратустра********
Най-накрая Моцарт се завърна. Бе броила дните. Тревожеше се, защото щеше да го види, но въпреки всичко мисълта за него я изпълваше с тихо задоволство. Нищо не ѝ се струваше по-правилно от това да го пази в себе си като някаква скъпоценност. Той бе в мислите ѝ, докато беше будна и докато спеше. Тя се будеше призори и лежеше със затворени очи в топлия мрак, слушаше тиктакането на часовника и задържаше спомена за него в сърцето си, докато то започваше да я боли. Когато не можеше повече да се преструва на заспала, отмяташе завивките, гледаше как зората се разлива над града... виолетова... сива... и шепнеше: Обичам те, Обичам те, Обичам те.
За първи път го видя на карнавалното тържество в графиня Тун. Цяла Виена бе там. Стаите бяха претъпкани, всички носеха маски, танцуваха, викаха и пееха. Ана разпозна гърба на Моцарт по неговата права стойка и тесните рамене. Беше облечен като Заратустра и занимаваше гостите с весели философски загадки. Нейната маска бе от времената, прекарани във Венеция – златна със звезда в ъгълчето на едното око. Роклята ѝ бе нова, в черно и червено.
– Извинете, господине – каза тя на английски, докосвайки рамото му. – Няма с кого да танцувам.
Очите му блеснаха изпод окичения с пера тюрбан. Поклони се, а перата се разлюляха, след което я поведе към дансинга. Палецът му стисна дланта ѝ и започна да описва кръгчета. Натискаше и отпускаше, натискаше и отпускаше, отново и отново. Целият танц протече сякаш между ръцете им, докосване и отпускане, първоначално закачливо, а после със силата на страстта, носеща лека болка като от пробождане. Само с тези докосвания успяваха да си кажат всичко и никой не можеше да ги укори за нищо, нито да разбере какви пламенни чувства горят между тях и какво означават един за друг.