– Луиджи Маркези е най-известният кастрат в света – отбеляза брат ѝ, сякаш се опитваше да спре дявола.
– Направи така, че челистът да ме изчака.
Театър „Пергола“ във Флоренция беше по-малък и изискан от Кралската опера в Лондон. В ложите на аристократите горяха отделни свещи и имаше масички с храна. Дамите раздвижваха въздуха с дантелените си ветрила. Никъде другаде не ценяха доброто пеене повече, отколкото в Италия. Италианската публика говореше за някои певци, сякаш са богове.
За всичките години, прекарани в опити да се превъплъти в Рауцини, Ана не бе успявала. Тя бе великолепен имитатор, но тембърът на неговия глас беше много различен от нейния, а стилът му – неуловим. Всяка дума и жест на Маркези обаче бяха напълно предвидими и клиширани и това го превръщаше в лесна мишена.
Към края на последното действие тя бе сама на сцената. Сякаш някъде от много далече оркестърът започна въведението към нейната ария. Аз съм Луиджи Маркези, помисли си Ана, чувайки в съзнанието си неговия меденолепкав глас. Нямаше време за репетиции. Някой щеше да я чуе и да разбере какво е намислила. Тя обаче си бе представяла как трябва да звучи и как трябва да бъде усещан този глас.
Още преди да запее, Ана усети някаква промяна в залата, сякаш премина гореща вълна. Престори се, че смръква енфие. Някой се изсмя. След това всички започнаха да се смеят. Тя беше Маркези и все пак не беше Маркези. Беше нещо очарователно и искрящо и бе спечелила вниманието им. Можеше да го задържи колкото поиска. Запристъпва по сцената като ленива котка. Запя без съгласни. По време на оркестралното риторнело******** взе да се извинява на своя перфектен и звънтящ италиански, че днес не е в най-добрата си форма, че е пийнала повечко ром и хапнала пудинг. Изпълни няколко екстравагантни и ненужно усложнени рулади********, които, макар и нелепи, бяха също перфектни, а техниката ѝ – безукорна и съвсем чиста. След това дойде време за каденцата. Тя се успокои и най-накрая захвърли маската на безразличие. Пристъпи към предния край на сцената. Стивън, седнал пред втория клавесин, с пот, стичаща се по лицето му, вдигна ръка и задържа челиста. Ана пое дъх и разпери ръце. Това беше моментът на нейния триумф. Изпя своя собствена волета, без да е репетирала нито веднъж през живота си, една bomba di Storace, точно толкова бързо и безукорно, колкото и самият Луиджи Маркези. Нагоре и нагоре през полутоновете на прескачащите се октави, чак до горно до, един победоносен писък, от който сякаш главата ѝ се разтвори и светлина заструи през челото ѝ. Това бе усещането на живота ѝ – да бъдеш едно празно тяло, изпълнено с буен поток от въздух, едновременно празно и пълно. Онова, което беше от значение за нея, бе изненадата и огромната радост върху лицето на брат ѝ, както и убедеността, че Маркези е чул как се е представила на едно ниво с него и го е подиграла, дори го е надминала, и как най-накрая всичко ще се оправи, защото публиката беше на крака. Флорентинците тропаха и крещяха името ѝ, докато не започна да чува само възгласите: Brava La Storace! Brava L“inglezina! Brava, brava!
Разбира се, веднага я уволниха. Мениджърът се извини, защото въпреки проявената от нея дързост тя бе извоювала един вълнуващ успех. Маркези обаче бе главният изпълнител и имаше силни връзки и могъщи приятели и поддръжници. Ана поиска надницата си за своето изпълнение и ѝ беше заплатено – повече пари, отколкото някога изобщо бе печелила за една вечер. Маркези щеше да получи десетократно повече. Майка ѝ се обливаше в сълзи и не искаше да ѝ говори. Стивън беше убеден, че за всичко е виновен той. На следващия ден обаче името на Ана бе навсякъде по вестниците. Всички говореха за нея, а от „Ла Скала“ получи покана да пее като примадона през пролетта.
Няколко месеца по-късно Стивън замина за Лондон от пристанището на Ливорно. Там той щеше да уреди дълговете на семейството, да се разпореди с имуществото им и да продаде къщата точно както бе възнамерявал господин Стораче. Ана и майка ѝ отпътуваха за Милано, като по пътя спираха за участие в концерти.
Ла Скала
В Милано разполагаха с две чисти стаи и една всекидневна за двете. Всичко това беше на третия етаж. Съсед им беше друг певец, ирландският комедиен тенор Майкъл Кели, с когото Ана се бе запознала във Флоренция. Той беше слаб младеж на около двадесет години, с дълга сламеноруса коса и кръгло, живо лице. Специализираше се, както казваше, „в развратници, празнодумци и доктори“. Беше наел стая, съседна на техните, и бе обещал на майката на Ана да ги пази от крадци и разбойници. Госпожа Стораче насаме сподели с Ана, че не е много сигурна в способността му да предпази дори самия себе си. Майкъл говореше изключително бързо и се обличаше екстравагантно и скъпо, често за сметка на храната си. Гласът му бе силен и уверен, но не особено приятен. Обичаше и да играе на карти.