Топиариите********
Колко прекрасно и същевременно ужасно бе отново да е в дома на Моцарт, да поздравява домакинята и енергичното момченце, пораснало толкова високо и здраво. Към каквото и да погледнеше Ана, то беше нещо, което скоро щеше да напусне. Мястото, където е била толкова щастлива, обгърната от дълбока тайнственост. Домът, който бе неин и не бе неин и който повече никога нямаше да види. Наложи си да диша по-дълбоко, за да запомни всичко колкото може по-ясно. Прекалено много места бе напуснала, без да съхрани нещо от тях в паметта си.
Стаите на семейство Моцарт бяха по-топли от нейните, също и по-спретнати, по-светли. В тях се носеше ароматът на домашна храна, на дим от изгорели дърва и подправки. Бяха пълни с шум и хора. Дом, в който да живееш и да бъдеш обичан. Дом, прекалено скъп за възможностите им, но иначе техен във всяко едно друго отношение. Ана и Констанца седяха в големия салон, където понякога Моцарт изнасяше камерните си концерти. Столовете бяха разпръснати и навсякъде имаше листа хартия. До камината стоеше кошче с плетиво, а играчките на Карл бяха по целия под. Кафето, което Констанца Моцарт поднесе на Ана, беше подправено с канела. Тя се извини за безпорядъка в стаите, което било следствие от късното им завръщане от Прага, както и от факта, че и тя, и прислужниците ѝ били доста вятърничави. Целуна Ана по бузите. Малчуганът много приличаше на майка си и през цялото време обикаляше около Ана, като ѝ връчваше разни неща, на които да се възхищава – лъжица, копче, парче от червена панделка.
– Благодаря ти – повтаряше Ана отново и отново. Нямаше представа как да се държи с деца. Констанца Моцарт го грабна, обърна го с главата надолу и Карл закрещя от възторг. Когато го върна на земята, той взе една дрънкалка от пода и я подаде на Ана. Тя я разклати и му я върна, а момченцето се засмя, сякаш бе направила някакъв невероятен фокус.
Моцарт бе отишъл при свой ученик, но скоро щеше да се върне. Бе предложил да се срещнат в неговата къща, за да репетират прощалната ѝ ария, защото там бе личното му пиано, което имаше независими педали, специално конструирани за него от великия майстор Антон Валтер.
Ръцете на Констанца Моцарт бяха големи и квадратни и тя постоянно ги държеше една в друга, защото така се надяваше да изглеждат по-елегантни.
– Ще липсвате на съпруга ми, когато си заминете – започна тя. – Толкова е трудно да се намерят добри певци. Нали разбирате за какво ви говоря? Толкова е взискателен. Би писал за всеки, ако му се възложи, но винаги би предпочел да пише за някого като вас. Толкова сте талантлива. Голям жест от ваша страна е да го включвате в концертите си.
Разговорът замря. Ана се усмихна на малкото момче, а Констанца стана и започна да подрежда столовете. Ана я попита дали може да помогне, но тя вежливо отказа. Нямаше за какво да си говорят.
Моцарт бе убеден, че Констанца не знае.
Най-накрая го чуха да влиза във фоайето.
– Мадмоазел Стораче пристигна ли? – попита той. – Току-що се засякох с Алоизия. Иска да чуе арията ни. Каза, че си я поканила на чай, Констанца.
– Недей да викаш от другата стая, любов моя – каза Констанца, докато отиваше към вратата.
– Тук ли е? – повтори въпроса си Моцарт.
– Да, търпеливо те чака и слуша бръщолевенията ми.
Моцарт се втурна в стаята, лицето му гореше. Целуна жена си и детето си. Косата му бе разрошена, а обувките – мокри около пръстите. Сърцето на Ана се сви.
– Не видя ли чехлите си? В коридора са – каза Констанца, мръщейки се, и отиде да му ги донесе и да остави Карл при бавачката му.
Ана се изправи. Моцарт спря на сантиметри от нея.
– Вие сте тук – каза той. Поколеба се и се вгледа в нея. – Чакам този момент от сутринта.
– Аз също – изрече Алоизия Ланге и се приближи да поздрави Ана. – Толкова се радвам да ви видя. Как сте? Всички сме наистина съкрушени, че ни напускате. Това е лоша новина. Имате ли нещо против да ви послушам? Дойдох да се видя със сестра си и с голямо удоволствие ще ви чуя. Толкова сте грациозна, скъпа моя. Роклята ви е невероятна! Същинска роза. Как ми се иска да съм отново на вашите години. Ние всички сме здрави, благодаря ви. Децата също, слава богу. Много сте хубава. Нали е хубава, братко? Сигурно не сме се виждали с месеци. Констанца, нали фройлайн Стораче изглежда превъзходно? Много ще ни липсва.
– Надявам се да не останем разделени задълго – каза Констанца, която точно се връщаше в стаята, носейки чехлите на съпруга си.