Ана стоеше с усмивка на уста. Той бе тук. Нейният приятел. Не трябваше да забравя да диша. Скъпоценният камък в сърцето ѝ се бе спуснал в стомаха и бе станал невероятно тежък. Трябваше да се усмихва, да говори учтиво. Усилията, които ѝ бяха нужни, можеха се сравнят с газене в бурна река с товар на гърба. Усещаше само натиска на водата и убийствения студ. Беше ѝ трудно да следи разговора и въпреки всичко всеки миг бе като ясно очертана капка роса върху кожата ѝ. Осъзнаваше присъствието си в стаята, в която бе и Моцарт. Всяко негово движение. Ето го, окъпан от дневната светлина, с жена си и нейната сестра. Виждаше го – какъв е, колко ѝ е скъп, колко е перфектен, с такава ясна увереност, която никога не би могла да бъде забравена. Да отиде до него, обаче не можеше. Това беше забранено. Усещаше тежестта, усещаше как водата стига до брадичката ѝ и студената зимна светлина, която подчертаваше комичността, абсурдността и обречеността на ситуацията.
Всички се струпаха в музикалната стая на Моцарт. Двете сестри – едната по-хубава, другата по-щастлива, седнаха редом в далечния край, с рокли, надиплени една върху друга, и сплетоха ръце.
Ана нямаше нищо против да гледат. Би изтърпяла далеч по-големи неудобства заради удоволствието отново да пее с него. Арията ѝ носеше радост, точно каквото бе и неговото намерение. Не можеше да съществува по-хубав подарък от този. Тя не успя да се сдържи и след като приключиха, се обърна към него с толкова явно щастие, че то избликна в смях.
– Хареса ли ви? – попита я той, очевидно доволен от реакцията ѝ.
Ана се простря върху пианото с ръка под главата, сякаш бе припаднала там.
– Обожавам я.
– Внимавайте да не счупите нещо – усмихна се той.
– Много съм внимателна – прошепна тя.
– Добре ли е тя? – попита Констанца. Все пак с Алоизия бяха на повече от два метра от тях.
– Мисля си, че брат ми накара любимото си сопрано да припадне – отбеляза Алоизия. – Ще се оправи след минутка-две, освен ако не е прекалено зле.
– Зашемети и трите ни, любов моя – каза Констанца. – Не знаеш силите си.
– Наистина ги притежавате и го знаете много добре – изправи се Ана.
– Това е истинско рондо – изправи гордо глава Моцарт.
– Както обещахте.
– За вас – всичко – изрече той на италиански, а Ана го погледна остро.
– Мисля си, че говорят за нас – каза Алоизия на Констанца.
– Не, говорят си за музика.
– Ще ми се да напише нещо подобно и за мен.
– Правил го е. Не помниш ли?
– Не точно такава, сестричке – каза Алоизия.
– Е, ти не даваш прощален концерт.
– А може би трябва.
– Но къде ще отидеш? – попита без особен интерес Констанца.
Алоизия изсумтя и поднесе носна кърпичка към носа си.
– Никъде. Точно за това става въпрос. Брат ми не иска мадмоазел Стораче да заминава, затова е написал това нещо за нея. Знае, че аз никога никъде няма да замина, затова за мен не пише нищо.
– Тихо. Пречим им.
– Съжалявам – обърна се към тях Ана и грациозно се поклони. – Свиренето на хер Моцарт е по-силно от мен.
– Така е било винаги с всички ни – каза Алоизия.
– Прекрасно е, Волфганг – отбеляза Констанца.
– И текстът е толкова вълнуващ. Разбрах почти всяка дума. Вечна вярност и прочее. Макар да се разделят, тя винаги ще му е вярна. Amato bene. Любимият, Констанца, разбираш ли? Естествено, тя има предвид, че ние, цяла Виена, сме нейните любими. В залата няма да остане сухо око, както се казва.
– Със сигурност не и моето – каза Ана. – Ще съм безкрайно щастлива, ако успея да изкарам вечерта, без да се разплача.
– Ще успеете. Вие винаги успявате – изрече остро Алоизия.
Ана сведе очи.
– Три от моите най-любими жени в една стая и всичките се надпреварват да ме ласкаят – засмя се Моцарт, макар и малко насила. – Много ще ми се вирне носът.
– Късно е вече за това – закачи го Алоизия.
– Ако и сестра ми беше тук, щяхте да сте четири – допълни Моцарт.
– Тя какво щеше да каже? – попита Ана.
– Щеше да поиска тя да свири.
– Тогава не я искам тук.
Той ѝ отправи топъл поглед.
– Бихте се съгласили, ако я чуете как свири. По-добра е от мен.
– Не мога да си представя някой да свири по-добре от вас – каза тя.
– Толкова сте наивна! – възкликна Алоизия. – Мадам, пътят към сърцето на зет ми не минава през хвалбите за способностите му. Всички го хвалят, откакто е бил на възрастта на Карл.
– А как да го намеря? – небрежно попита Ана.
– С хитрост – отвърна Алоизия. – Както направи сестра ми.
– Алоизия, обиждаш ме! – възкликна Констанца.