– Скъпа моя, знаеш, че само те дразня. Не беше хитростта ти, а твоят сладък и нежен характер, твоята простота и благоприличие. Нека това ви послужи за урок, мадмоазел Стораче.
– Разбира се – отговори Ана с усмивка към двете сестри. – Всеки път, когато видя мадам Моцарт, си пожелавам да съм повече като нея.
– Най-голямата трагедия е – отбеляза Алоизия, – че всеки може да бъде само себе си. – Погледна сестра си и потупа леко носа си с кърпичката.
Двете жени наблюдаваха остатъка от репетицията, сякаш бяха някакво жури. Следващият път, когато Моцарт и Ана щяха да репетират, щеше да е с оркестъра.
Нямаше да я оставят насаме с него. Никога повече нямаше да останат сами.
Въпреки това двете настояваха Моцарт и Ана да репетират, сякаш никой друг не присъства. Стараеха се да останат незабележими, като мухи на стената, неподвижни и без да издават нито звук, като само гледаха удивителния съюз между известното сопрано и любимия му композитор. След първоначалните комплименти замълчаха и застинаха като топиарии, в пълен покой, с изслючение на лекото накланяне на телата им и потрепващите дантели и панделки в неподвижния въздух.
Въпреки всичко, докато обсъждаха музиката, Ана и Моцарт успяха да разменят някоя и друга дума на италиански, език, който двете сестри не разбираха добре. Не си казаха нищо важно, но за самите тях всичко имаше значение.
– Тук, струва ми се, трябва да е малко по-бавно.
– Тук си те представям като войник, революционер.
– Мъж или жена?
– Мъж, но само в тези няколко такта, и не трябва да казваш на императора.
– Посрещам с радост смъртта си.
– Да. Като герой.
– Тук трябва да има голям обрат.
– Това е любовта.
Погледите им се срещаха, отново и отново, докато топиариите слушаха и потреперваха.
– Виждаш ли? Тук припадаме, а там припадаме два пъти.
– Невероятно... удивително...
– Бихме ли могли да постигнем кулминация в тази точка, мадмоазел?
– Как имаш толкова много сила в лявата си ръка?
– Практика.
– Отново, отново.
– А това преминава и в оркестъра.
– Обичам частта, в която припадаме.
– Изчервяваш се, когато го казваш – засмя се той.
– Така можеш да разбереш, че говоря истината.
– Бих ли могъл да не направя всичко за теб?
– Замълчи, скъпи мой.
– Нека ме чуе целия свят. Бих ли могъл да не направя всичко за теб, Ана?
– Не се обръщай към мен на малко име. Светът не трябва да чува това.
– А ти можеш да ме наричаш „скъпи мой“, така ли?
– Не, това беше от текста – поклати глава тя. – Нека го изпея още веднъж. Частта, в която припадам, а ти ме вдигаш.
– Трябва да е още по-красиво. Ще импровизирам около теб.
– Импровизирай в мен.
– Как ли бих могъл? – прошепна той, а тя се засмя, припомняйки си докосванията му, които повече не можеше да има.
– Пей. Пей, а аз ще те последвам – добави той.
Когато Ана си тръгваше, Констанца хвана ръцете ѝ и заяви:
– Толкова сте мила, мадмоазел, и толкова добра с нас. Опитах се да съм тиха като мишка. Този концерт ще донесе на вас и мъжа ми голяма слава.
Прикована от възхищението на Констанца Моцарт, хваната от здравите ѝ квадратни ръце, Ана бе загубила дар слово. Ето го отново сивото ежедневие, реалността, тежестта в сърцето ѝ.
– Ще се видим отново – довърши Констанца. – Не тъжете. Няма причина да сте тъжна.
Лорд Бърнард отвори вратата, загърнат в дневния си халат, а жълтеникавата му коса бе спусната по раменете. Беше четири часът следобед.
– Скъпа госпожице Стораче – възкликна той, – хващате ме напълно неглиже.
– Събудих ли ви? – попита Ана. Не можеше да се усмихне. След като си тръгна от къщата на Моцарт, почти се беше прибрала, когато нареди на кочияша да кара насам. Повдигна полите си и влезе в малката всекидневна, където нямаше много мебели и беше доста студено, което свидетелстваше за неговата небрежност и че жилището е съвсем временно. През открехнатата врата се виждаше разхвърленото легло. Улицата, на която живееше, нямаше много светлина, а стаята му гледаше на север, затова в нея вече бе тъмно, а той не беше запалил никакви свещи. Миришеше тежко на нещо кисело и ферментирало.
Той се строполи на стола, прозявайки се. Ана свали ръкавиците и шапката си и ги остави върху пелерината си.
– Танцувах до зори – каза Бърнард, – дори и след това.– Повдигна крак. – Вижте мазолите ми. Бог да ми е на помощ. Наложи се да си сваля обувките и да танцувам по чорапи. Говори се, че банда англичани са потрошили лампите по улица Грабенщрасе, но аз нямам нищо общо с това. Дори не съм англичанин. През цялото време танцувах. – Отметна глава назад и затвори очи.