Ана стоеше сама в средата на стаята, безмълвна, в обгръщащия я мрак.
Накрая се обърна и понечи да излезе. Той отвори очи, въздъхна дълбоко, после скочи на крака и започна да я прегръща. Беше висок. Ако прилепеше ухо към гърдите му, чуваше как бие сърцето му.
– Малкото ми гълъбче – каза бавно той. Джон Фишър я бе наричал така. Пръстите му докоснаха врата ѝ. – На какво дължа честта?
Ана се отпусна в ръцете му. Той я задържа без никакво усилие. Миризмата бе изчезнала.
– На самотата – отговори тя накрая. Опита да се засмее, но се чувстваше толкова тъжна.
– Скъпа госпожице Стораче. Дамите като вас никога не трябва да бъдат самотни.
– Разполагам само с един час.
– Удоволствието е изцяло мое.
Всички сме равни
Лорд Хенри Бърнард, бъдещият граф на Дарлингтън, със своята широка усмивка и изящни движения се превърна в почти постоянен спътник на Ана през последната седмица от престоя ѝ във Виена. Той сякаш я възприемаше като награда, завоевание, достойно за гордостта и репутацията му. За нея обаче, понеже се чувстваше не на себе си от няколко седмици насам, тази връзка представляваше последната стъпка в процеса на емоционален разпад, която щеше да ѝ помогне да преживее дните и нощите. Като прие Бърнард с неговите пиянство и похот, тя прие осъзнаването на неизбежната истина. Отказваше се от бремето на копнежа и самотата и се понасяше, без да мисли, по течението. Беше напълно ясно, че това е нейният живот, такъв, какъвто винаги я бяха обвинявали, че води – разпуснат и присъщ на богатството и професията ѝ. Дори и да не можеше да намери щастието, поне щеше да живее в комфорт, независимо в каква форма или човек се проявяваше той. Виена ѝ се бе наслаждавала и през тази последна седмица там тя щеше да се наслаждава на Виена.
С Моцарт се видяха само още веднъж, по време на генералната репетиция за концерта. Около тях гъмжеше от хора. Стивън дълго коментира с него забележителностите на Лондон. Тя го беше предупредила под угроза от смъртно наказание да не споменава за лорд Бърнард.
Искаше ѝ се да усети и запомни всяка секунда, да стои будна, за да не изпусне нищо. Това, разбира се, беше невъзможно. Повечето от времето, прекарано с Бърнард, тя спеше. По-дълбоко от всякога и без никакви сънища – какъв комфорт беше това! Непрекъснато си повтаряше тази дума – комфорт. Отказа се от всичко друго.
Няколко дни преди отпътуването си Ана отиде с Бърнард, Стивън и Лидия на маскен бал в залите на Редута********. Танцуваха до зори, а на нея не ѝ остана време нито да си поеме дъх, нито дори да отпие от бистрия искрящ сайдер, налят в големи сребърни купи, наредени по края на целия дансинг. Салонът бе ярко осветен от огромно количество свещи, хвърлящи трепкащата си светлина върху въртящите се рокли, приплъзващите се крака и вежливо усмихнатите лица. Топлината на всички тези тела придаваше младежка жизненост и радост на февруарската нощ. Няма нещо, което виенчани да обичат повече от танците. Приятно бе да се движиш организирано и едновременно с това спонтанно, да сменяш партньорите с грациозни движения, да не мислиш за миналото или бъдещето. Маската на Ана не можеше да скрие акцента или усмивката ѝ, но партньорите ѝ бяха достатъчно любезни да не показват с нищо, че са разпознали в нея известна личност, освен може би с дискретно прошепнати думи на съжаление относно заминаването ѝ. Тя нямаше чувството, че е заслужила с нещо тази обич, но си позволи да се порадва на топлото им отношение.
Крайниците ѝ сякаш се движеха сами в ритъма на танците. Струнният оркестър неуморно свиреше от малкия балкон, в който се бе разположил, и както музиката звучеше без сянка на умора, така се движеха и краката ѝ. Брат ѝ пиеше в ъгъла с неколцина от англичаните, пребиваващи тук от около седмица. Той изобщо не носеше на пиене. Лидия не танцуваше, защото смяташе, че е прекалено висока и непохватна, затова седеше в другата зала и играеше вист с няколко възрастни дами и господа. Краката на Ана се плъзгаха и пристъпваха сякаш без нейното съзнателно участие. Не изпитваше жажда, макар да бе пийнала само една-две глътки от сайдера, и докато преминаваше от ръка в ръка, не мислеше за Моцарт, нито дори за Бърнард, макар че точно в този момент партньорите се бяха сменили отново и тя пак танцуваше с него. С червената си маска с голям клюн той не приличаше на себе си и затова бе по-поносим. Внезапно в групичката им нахлу някакъв пиян офицер и заяви, че Ана му била обещала този танц, макар че тя не помнеше да е казвала подобно нещо. Опита се да я прегърне. От изненада тя загуби ритъма и се озова на пода.
Магията бе разрушена. Почувства се жадна и уморена. Маската ѝ се бе изкривила. Осъзна дълбоко в сърцето си, че напусне ли Виена, губи най-скъпия си приятел.