На пияния Стивън в ъгъла му се стори, че сестра му е съборена от офицера. Той нададе вик, втурна се през залата и започна да удря натрапника. От носа на офицера потече кръв. Надигна се ропот. Офицерът бе известен благородник, а всички бяха видели, че не бе ударил дамата. За секунди Стивън бе усмирен, арестуван и пратен в затвора.
– Не може да отиде в затвора – запротестира Ана. – След два дни заминаваме.
Но от протестите ѝ нямаше полза. Стивън изпрати въздушна целувка на сестра си и запя британския химн в ръцете на отвеждащите го. С кърпичка, притисната към носа си, нападнатият офицер се оттегли в съседната стая, където се играеше вист, под неодобрителния поглед на Лидия. След минута колебание танцьорите подновиха веселбата си.
Бърнард не искаше да си ходят, но Ана го принуди да отведе нея и Лидия до затвора с каретата си. Смятаха да вземат Лидия със себе си в Лондон, затова тя упражняваше английския си със Стивън и сега бе разтревожена от ареста му. Постоянно повтаряше, че ако била с Ана, щяла да го спре.
Разсъмваше се. По земята се стелеше мъгла и приглушаваше светлината на уличните лампи. От черна, нощта преминаваше в лилаво-синкава. Отляво се чуваше плискането на реката, а някъде в далечината самотна птичка започна своята песен. Въздухът бе влажен и почти топъл. Пролетта настъпваше. Пролет във Виена. Миналата година бе пяла във „Фигаро“ на Моцарт. Тази година щеше да е в Париж. Въздухът не помръдваше. Дори хората, забързали се за работа, изглеждаха вглъбени в себе си, като пристъпяха по-леко, отколкото биха го правили в ярката обедна светлина.
Лидия слезе първа от каретата и забърза към затвора. Когато кракът на Ана докосна мокрия калдъръм, тя се подхлъзна. Бърнард се пресегна и я хвана за лакътя. Хлъзгавият камък и рязкото движение я отрезвиха и тя застана неподвижно.
– Идваш ли? – попита я Бърнард с нотка на раздразнение в гласа. – Добре ли си?
Тя се бе хванала за ръката му и мигаше бързо, без да помръдва глава, отправила поглед към реката. Слънцето се изкачваше по небето изненадващо бързо. Допреди няколко мига бе нощ, а сега – почти ден. Несъмнено денят настъпваше, а тя стоеше с придружителя си пред затвора. Конете пръхтяха и тръскаха сбруи. Въздухът бе все още влажен. Пролетта идваше във Виена. Дните вече ставаха по-дълги. Малко по малко наближаваше онзи момент, който тя упорито отказваше да приеме през всичките тези дни и нощи с Бърнард и всичко останало. Беше си въобразила, че е приела истината, но всъщност бе изградила стена срещу нея. Имаше причина обикновено да не е навън по това време на деня. Неумолимата светлина, която се появяваше толкова бързо, променяше заобикалящия я свят. Стоеше неподвижна, втренчена встрани, усещаше бързото си и плитко дишане, чуждата ръка на лакътя си.
– Още два дни, Хенри – каза тя. – Имам още два дни.
– О, според мен имаш много повече дни пред себе си, скъпа. Виж, ако не искаш да влизаш...
Тя поклати глава.
– Искам.
Завариха Стивън свит върху един сламеник в ъгъла на килията. Лидия бе вече до него и тихо му говореше нещо, а той държеше ръката ѝ през решетките. Двамата сякаш се харесваха. Бяха заговорничили заедно по време на болестта на Ана, понякога излизаха на разходка. Един следобед Ана ги завари да свирят заедно в музикалната стая, но се оттегли, преди да я забележат.
В омачканите си официални дрехи Стивън бе олицетворение на пропаднал млад благородник, макар изобщо да не бе такъв. Изглеждаше като току-що събуден от сън. Бърнард остана отзад, притиснал кърпичка към носа си. Ана коленичи до Лидия.
– Трябваше вече да сте си легнали – каза Стивън на италиански. – Скъпа Лидия, как може да оставите господарката си да дойде на място като това?
– Щях да дойда сама, но тя не ме послуша.
– Не може да идвате сама! – възрази той и обхвана глава с ръцете си. – Нито една от вас не трябва да е тук. Това не е място за дами.
– Лорд Бърнард е тук да ни защитава – отбеляза Ана.
Той погледна към Бърнард и мина на английски.
– Ако имах лист хартия, бих могъл да нарисувам съкилийниците си. Виждате ли онзи мъж, легнал върху навитата си пелерина до боядисаната в гълъбово стена? Би се получила прекрасна картина. Помниш ли как рисувах кръгове в пръстта за забавление? – попита той и издърпа ръката си от дланта на Лидия. – Вижте, ще ви нарисувам един. Ела да видиш, Барнард. Не е ли идеален кръг?
– Така е, приятелю. Това е най-хубавият кръг, изрисуван някога в мръсотията на затворнически под.
– В мръсотията на живота, Бърнард. Винаги съм повтарял, че преди да умра, искам да видя килия на виенски затвор отвътре. И да не съм го казвал, трябвало е да го кажа. Предполагам, че искат да ме изпратят както подобава. Или по този начин смятат да ме задържат тук? Но колкото и да се опитват, не могат да ме разколебаят.