Погледът му се спря върху Ана. Изражението му се промени и той се наведе напред.
– Добре ли си, сестричке? Изглеждаш така, както изглеждаше, когато си загуби гласа. Нали не си го загубила пак? Не си болна, нали? Концертът в петък трябва да се състои. Ако имаме късмет, от него ще спечелим хиляди флорини. Ще ме пуснат до ден-два. Няма да го пропусна.
– Наистина беше глупаво да удариш офицер – усмихна се Ана.
– Господи, какъв негодник! – изстена Стивън. – С ония ботуши с шпори. – Подпря глава на стената. – Стори ми се, че те удари. Не мога да понеса мисълта да те нараняват, Ана.
– Беше дръзко – каза тя. – Много смело от твоя страна. Нали така, Лидия?
– Не – отговори Лидия на италиански, гледайки строго Стивън. – Беше глупаво.
Той сви рамене и отговори също на италиански:
– Е, ето ме тук и медитирам сред мръсотията.
– И до какъв извод стигна? – попита го Лидия.
– Че не всичко е толкова зле – засмя се той и потърка очи. – Да си в затвора, не е по-различно от това, което е там, отвън. Оставам си същият човек, нали така? Сърцето ми е същото, дробовете... Въпреки всичко тези решетки между нас са ужасяващи, разделят ни, отдалечават ме от света. Но те винаги са съществували. Само че не го осъзнаваме. – Той прокара пръсти по тях. – Музиката ги премахва, пред музиката всички сме равни, също като пред смъртта.– Той хвърли бърз поглед към сестра си и продължи на английски. – Погрижи се да изляза скоро, моля те. Странно нещо е как тук човек бързо полудява.
– От виното е – опита се да го успокои тя. – Освен това не си спал.
– А ти – обърна се той към Лидия на италиански – защо ме наричаш глупак? Ти също щеше да удариш негодника.
– Така е – вирна гордо глава Лидия.
– И щеше да му разбиеш носа като мен?
– Разбира се.
– Добре – засмя се той. – Сега ме оставете да поспя. Довиждане, сестричке. Довиждане, Бърнард.
– Брат ти се нуждае от жена и професия – каза Бърнард, когато си тръгваха. – Искам да кажа, че има само теб и това е наистина жалко.
Ана погледна настрани.
– А той е всичко, което имам аз. – Не искаше да е тук с този непознат мъж до себе си. Мястото ѝ не беше тук.
– Не е вярно – каза ѝ Бърнард и я целуна. – Не и ти. Ти можеш да имаш всичко, което пожелаеш.
– Харесваш ли брат ми, Лидия? – попита я Ана, когато по-късно останаха сами.
Лидия не отговори веднага.
– Разбира се. Той е точно такъв, какъвто трябва да е един мъж.
– А аз винаги съм си въобразявала, че обичаш мен – засмя се Ана.
Лидия се усмихна кротко и прегърна Ана. Лицето ѝ бе гладко и топло като полирано дърво.
– Обичам те. Обичам и двама ви.
Amato bene
Атмосферата в деня на прощалния концерт на Ана беше като по време на някоя тържествена публична церемония от рода на сватба на кралска особа, коронация или погребение. И всичко това – за нея. Човек не можеше да намери билет дори с цената на живота си. Сега, когато си заминаваше, я обичаха дори още повече отпреди. Вниманието и благодарността на цялото население се бяха концентрирали върху нея.
Пуснаха Стивън навреме за заминаването им и сега той си почиваше на третия етаж след една бърза баня. Ана бе казала на Бърнард, че не иска да го вижда преди тази вечер. След това ѝ се налагаше да бъде с него, тъй като пребиваването му на континента бе към своя край и го викаха обратно в Англия, така че щяха да пътуват заедно. Нямаше смисъл да пътува без Бърнард, колкото и присъствието му да ѝ се струваше неприятно в момента. Всичко бе планирано. Майкъл също щеше да пътува с тях, за да посети семейството си в Ирландия. Ана обаче не можеше да мисли нито за Бърнард, нито за Майкъл, нито за каквото и да било друго, освен за концерта си. Щеше да изпълни най-известните си песни, няколко дуета, както и ария-та с Моцарт. Всичко това бе изградено като ретроспекция на пребиваването ѝ във Виена.
Когато дойде време да излезе на сцената, краката ѝ се подкосиха, а ръцете разтрепериха. Тя приглади роклята си и се отпусна. Единственият начин да се противопоставиш на подобен страх бе да му се оставиш изцяло. Да приемеш слабостта си, да се примириш с всички ужаси и катастрофи, които биха могли да ти се случат, да ги приемеш, като свалиш защитата си, като пропаднеш в тях и не бягаш. Силата се върна в коленете ѝ. Белите ѝ дробове се отвориха и в тях нахлу свеж въздух, носещ живот, сила и музика, а тревожните мисли отлетяха.