Концертът премина добре. Всъщност по-добре от добре. Най-после дойде време за последната ария. Тази на Моцарт. Тяхното сбогуване.
Тя напусна сцената и го завари да чака в тъмнината зад кулисите. Бе облякъл червения си жакет. Високата яка подпираше брадичката му. Слаба светлина от сцената играеше върху носа и бузата му. Ана го прегърна.
– Здравей – поздрави я спокойно той. – Готова ли си?
Оркестрантите вече настройваха инструментите си. Пианото му го чакаше сред тях, отпред на сцената, с вдигнат капак. Щеше да ги води от мястото си.
– Изобщо не съм – отговори тя и се усмихна смело. – Започнем ли веднъж, всичко ще свърши.
– Не започнем ли, няма да има какво да си спомняме. – Той я погали по рамото.
– А ако не искам да си спомням?
Той я прегърна силно и с устни, почти докосващи ухото ѝ, прошепна:
– Тогава ще се окаже, че не те познавам.
– Прекалено кратко ще е – отговори тя, също шепнешком.
– Не, Ана. Ще продължава толкова, колкото пожелаем.
– Желанието ми е прекалено – искам да продължава, докато умрем.
– Не можем да умрем. Край няма да има.
Оркестърът бе готов. Шумяха тихичко и чакаха. Зрителите също чакаха, шепнейки си.
Зад кулисите на Държавния театър във Виена Моцарт и Ана стояха прегърнати.
– Сега трябва да започваме – промълви той.
Non temer, amato bene; per te sempre il con sará. „Не се страхувай, любими, сърцето ми завинаги ще остане твое.“ Искаше ѝ се да се засмее, докато я изпълняваше, защото това не бе ария, точно както и предишната, която бе написал за нея. Това бе дует, концерт, интимно място за срещи само за тях двамата. Той бе написал за себе си едно obbligato********, толкова преплетено с гласа ѝ, че изглеждаше почти като част от него, сякаш тя пееше чрез пръстите му, сякаш гласът ѝ се бе превърнал в сребро и светлина и се носеше във въздуха, след което се разтваряше в сладката извивка на ушите му. По този достъпен само за тях начин те се закачаха и наслаждаваха един на друг. Преплитаха мечтите си в златна топка и си я подхвърляха. Изсвирените ноти я гъделичкаха по врата и се трупаха в краката ѝ. Гласът ѝ, звучащ по начин, по който той му бе наредил, се превръщаше в нежно като млад мъх ложе, където той лягаше, ромолящият поток също беше за тях двамата, както и разцъфналите лютичета и въздухът, изпълнен с пчели и топли аромати. Това бе игра. Това беше сцената, на която те живееха живота си. Когато всичко приключи, в кратката пауза между музиката и аплодисментите, тя чу шепота му: „Браво“.
Нямаше време за почивка. Трябваше да отидат на бала в голямата огледална зала, в която се бяха събрали влиятелните им покровители, колегите и знатните особи. Трябваше да се усмихват и да разговарят с всички, сякаш нищо не бе по-различно. След час или два Ана щеше да напусне Виена. Багажът бе опакован и ги очакваше. Щяха да потеглят през нощта, за да пристигнат в Залцбург на сутринта.
Бенучи я целуна и ѝ обеща да се срещнат в Лондон. Винаги бе искал да види този град. Да Понте каза, че и той иска да ѝ отиде на гости. Алоизия Ланге я прегърна и заяви, че концертът бил доста добър и на всички им било мъчно, че заминава. Констанца не каза нищо. Доротея и Луиза избухнаха в сълзи. Мандини остана с каменно изражение на лицето, целуна я по бузите пет пъти и като я държеше здраво за раменете, ѝ каза да не ги забравя.
Граф и графиня Тун поднесоха подаръци – злато и скъпоценни камъни. Императорът с въздишка на дълбоко потискано възмущение ѝ връчи кутия шоколад и няколкостотин флорина. Имаше кръгове под очите и лош дъх. По-рано същата седмица бе дал на Ана писмо до сестра си Мария Антоанета, чиято държава се клатушкаше на ръба на фалита.
Ана бе заобиколена от толкова доброжелатели, че не можеше да каже нищо смислено, нито за секунда да свали от лицето си учтивата усмивка на благодарност, която бе сякаш под обсадата на тривиалното благоразположение на околните. Моцарт се радваше на вниманието на своите почитатели и тя все едно не съществуваше за него. Не можеше да отиде при него, нито той да дойде при нея, защото прекалено много пречки стояха между тях. За момент улови погледа му от другия край на залата. Той се усмихна и поднесе пръсти към устните си. В следващия момент лорд Бърнард бе до нея.
– Каретите са готови – каза ѝ той. – Ако не тръгнем веднага, няма да пристигнем навреме.
Междувременно Майкъл и брат ѝ бяха с Моцарт и жена му.
– Време ли е да тръгваме? – попита Стивън.
Ана не можеше да диша. Всичко се случваше прекалено бързо.
– Лорд Бърнард твърди, че е време.
– Ужасно, нали? – отбеляза Стивън.
Моцарт се засмя. Огледалата около тях блестяха.
– Беше толкова трогателно – отбеляза Констанца. – Честно казано, според мен всички поплакахме. Волфганг, рондото беше толкова мелодично през цялото време...