– Almе belle – започна той, гледайки Ана, след което преведе текста на немски за жена си. – „Прекрасни души, вие, които виждате мъките ми в този миг, кажете дали някой друг е страдал така“.
– Това ли означава? – възкликна Констанца. – Но мелодията е толкова красива, толкова весела и пълна с надежди!
– Значи съм се справил – отговори Моцарт. Погледна я с усмивка, след което върна погледа си върху Ана. – Защото това е мъка, породена от любовта. Толкова лека и обнадеждаваща, дори и когато любимата трябва да те напусне.
– Но вие ще се върнете, нали? – обърна се Констанца сърдечно към Ана и Стивън. – Или ние ще дойдем при вас.
– Да – отговори весело Стивън, – надяваме се да ни посетите в Лондон.
Не можеха да си кажат сбогом така. Не и по този начин. Очите на Моцарт бяха влажни и тревожни; тя знаеше причината беше в това, че той се стреми да запомни лицето ѝ, гласа ѝ, докосванията ѝ, усмивката ѝ. Същото, което правеше и тя.
В два и половина през нощта на 23 февруари 1787 година, Ана Стораче се качи в теглена от четири коня каляска, тапицирана с кожа и кадифе, и се сбогува с Виена
Писма
Писмо от Йозеф II
до Ана Стораче
Август 1788 година
Уважаема госпожо,
Както може би сте чули, в момента сме във война с Турция. По тази причина разтурих оперната си трупа. Но така или иначе, както Ви казах и по-рано, за Вас няма място тук.
Негово превъзходителство и т.н.
Йозеф Хабсбург
Писмо от Франческо Бенучи
до Ана Стораче (откъс)
Октомври 1789 година
Да, трупата ни е възстановена и отново ще поставяме на сцена „Фигаро“. Любовницата на Да Понте ще пее твоята Сузана. Вреслив глас и никакъв артистичен талант. На Моцарт му се наложи да пренапише ариите ти. Сега всичко е образцово. Аз лично се чувствам, сякаш ухажвам парче сирене. Да ме оплаче човек. Стивън се жени за прислужницата ти? Винаги съм я харесвал, макар че тя няма високо мнение за мен. Поздрави на всички.
ФБ
Писмо от Робърт Мей О“Райли, лондонски импресарио
до Ана Стораче
Ноември 1790 година
Госпожо,
От брат Ви разбрах за желанието на Волфганг Моцарт да предприеме пътуване до Англия. Имах предложение за него за написването на две опери за идния сезон в Лондон срещу щедрото възнаграждение от 300 паунда. Със съжаление обаче Ви уведомявам, че получих отказ от негова страна. По неговите думи, съпругата му била болна. Може би ще опитаме отново идната година.
Робърт О’Райли
Писмо от графиня фон Тун и Хоенщайн
до Ана Стораче
Декември 1791 година
Сладко мое момиче,
Сигурно вече си чула тъжната вест. Всички сме шокирани. Когато ми казаха, отказах да повярвам. Помислих си: „Това не може да е истина. Не е редно аз, от която светът няма никаква полза, да съм жива, а Волфганг Моцарт да е мъртъв“. В момента е мрачно и не сме виждали слънцето от дълго време, защото вали дъжд и сняг, и всички се ядосваме на времето, но няма никаква полза от това. Той беше болен целия ноември, но не смятах, че ще се стигне до такъв фатален край. Какво загубихме, скъпа Ана?
Сега плачеш и вината за това е моя. Трябваше да излея тъгата в дневника си, а не пред теб, която го обичаше най-много от всички. Знам, че е така. Никога не казах и дума, но го знаех. Не мога да ти предложа никаква утеха.
Не виждам нищо хубаво в света. Прегърни спомените си. Всеки път, когато можеш, пей за него. Знаел, казват, че умира.
В този момент слънцето се показва и осветява ужасните думи, които ти пиша в края на този ден. Искам да скъсам този лист. Имам чувството, че полудявам. Това моята ръка ли е? Около него бяха приятелите и малкото му семейство. Малкото му момченце! Не искам да мисля какво го чака. Защо ли ти пиша неща, от които само ще страдаш? Мразя те, слънце. Идваш прекалено късно. Студено си, присмиваш ни се и скоро ще се скриеш отново. А снегът се трупа ли трупа.
Ще дойде ден, когато отново ще организирам концерти в къщата ни, както преди. Тогава ще слушам музиката му и ще търся утеха в нея. Дори и сега си мисля за двама ви, колко щастливи бяхте един с друг. Мисълта за това ме радва. Дано и ти намериш сили да се съвземеш.
Със сестринска любов във времена на скръб
графиня Мария Вилхелмина фон Тун и Хоенщайн
Епилог
През юни 1801 година обещаващият млад английски тенор Джон Брам пристигна във Виена със своята любовница и колежка, сопраното Ана Стораче, в края на четиригодишното им турне из Европа. Беше се запознал с нея, когато брат ѝ, сега вече покойник, го бе наел като главен тенор в театъра на „Друри Лейн“, където тогава пеела и Ана. Оказало се, че двамата са учили при един и същ учител. Тя имаше съпруг, с когото обаче бяха разделени, чието име също беше Джон. От време на време съвпадението ги караше да се смеят. Макар Джон да бе в началото на кариерата си, а Ана с десет години по-възрастна от него, това нямаше значение.