— Добра работа. Ще предупредя Сюне — каза Фредрик и го потупа по рамото.
— Благодаря ти, партньоре — отвърна Андреас.
Партньори. Точно такива бяха. Фредрик Байер и Андреас Фигуерас.
В опит да успокои жадните за резултати политици, главен комисар Неме беше основал спецчасти, които описваше като: „Полицейски въоръжени групи. Малки стратегически отряди. Трябва да се занимават със случаите бързо и небюрократично. Да ги разследват и разрешават. Наричаме ги „Екипът на способните“.
Името беше привлякло вниманието както на политици, така и на журналисти, и с този шум около него половината работа вече беше свършена. Според вестниците тези екипи се състояха от „опитни, отговорни и израснали следователи“ с полицейски сърца, които туптят в името на гражданите. В полицията знаеха, че има три вида полицаи, закотвени в ъгъла на службата в Грьонланд. Некадърните, онези без късмет и изпадналите в немилост.
Андреас несъмнено принадлежеше към последната категория. Беше усърден и работлив следовател, един от най-добрите в стаята за разпити, анализатор, който обичаше заплетените случаи. Но и винаги се смяташе за прав като някой свещеник и използваше социалните си контакти само на празници и погребения. Кариерата му беше в застой. Мъртва. Захвърлена като проститутка след Нова година.
Фредрик пък се считаше за един от нескопосаните. Паническите пристъпи бяха неговата слабост, а слабостта беше табу в отдел, ръководен от тестостерона. Въпреки това беше служил добре на полицията. И то в продължение на много години. „Нуждаем се и от добри следователи“ — беше му казала Сюне и беше платила за обяда. Какво, дявол да го вземе, да отговориш на подобно нещо? С това дойде и бедата. За да направят положението по-поносимо, го бяха оставили сам да си избере партньор. И той избра Андреас. Двама стари многознайковци, които вървяха рамо до рамо, откакто Фредрик се помнеше. Бяха минали през убийства, отвличания, малтретирания и трагедии. Всички тези ужаси бавно изсмукват живота от теб. Затова пък срещаш приятели по пътя.
Бързо си пролича, че на този отряд на главния комисар не бяха отредени толкова значими задачи. Вместо това Фредрик чувстваше, че е сложен на някаква транспортна лента, през която непрестанно минаваха насилници на жени, изнасилвачи и злоупотребяващи с деца. Случаи с известен извършител и пребита жертва. Лесни и заредени със символика случаи на насилие. Бързи случаи. Лесни случаи. Фредрик мразеше всеки Божи ден. Андреас също. Бяха следователи. А не изпълнители.
Това обаче беше само едната страна на истината. Някога точно такива случаи го бяха накарали да стане полицай. Искаше да помага именно на жертвите на такива зверства. На пребити деца и изплашени до смърт жени. Но сега не можеше да понесе мисълта за още един ден, за още една стая за разпити, за още едно дете, изоставено от тези, които нямат право да го изоставят. Твърде много се искаше от него. Твърде много въпроси, на които трябваше да отговори. Твърде много чувства. Защото самият той беше от онези предатели.
И сега на повърхността изплува това масово убийство. По дяволите, щеше да се вкопчи в този случай.
Чу гласа на Сюне от лабораторията.
— … Това тук е алармената централа. Или както там ще я наричаме. Предполагам, че тук е седял. Тюфте.
Сюне говореше със Себастиан Кос, който вървеше редом с нея. Кос хвърли леденостуден поглед на двамата партньори, на който те моментално отвърнаха.
— Тюфте? — погледна я Фредрик.
— Според шофьорската му книжка това е името на ранения. Ивар Тюфте. Четиридесет и две годишен.
Тя се обърна към екраните.
— Имаме ли картина?
Показаха й видеозаписа. Камерата, която беше заснела убиеца, беше монтирана над вратата в плевнята. Записът продължаваше не повече от седем секунди. Тъмната фигура с автомата се появи на екрана, спря и се приближи съвсем до лещата. Беше слаб и мускулест. Раменете му се повдигаха в такт с дишането. Спокойно. Очите зад маската не отместваха поглед. Проблесна кутийка спрей. След това на екрана останаха само сиви снежинки.
По дяволите. Фредрик знаеше, че има нещо в този поглед. Нещо обезпокоително. Нещо, което предвещава нещастие. Човек трябва да се пази от хора с такива очи.
— Всички камери са локализирани. Пет бяха разположени в къщата, три в плевнята и осем отвън. Единайсет от тях са покрити със спрей — каза Андреас.
Сюне се загледа в пространството между тях.
— За какво са й на малка религиозна общност шестнайсет наблюдателни камери? — попита тя. — Колко модерна е всъщност техниката? И откъде са я взели?