— Камерите са малки и сравнително скъпи — отвърна Андреас. — Често срещани са в тази индустрия. Производственият номер ще ни отведе до продавача.
Себастиан Кос все още се взираше в сивия екран. Фредрик се запита дали и той е разчел същото. Предупреждението за настъпваща буря в погледа на мъжа.
— Никъде няма знак? Никакво предупреждение, че местността е под видеонаблюдение? Никаква табела, че влизането е забранено? — попита внезапно Кос и откъсна поглед от екрана.
Въпросът му беше основателен. Хора, които искаха да бъдат оставени на мира, винаги слагаха подобни табели. Обикновено това беше достатъчно да се държат настрана любопитните очи. Тук обаче камерите бяха вградени в стени и скрити в дървета. Бяха закътани. Видеонаблюдението на Сулру служеше, за да предупреждава за опасност. Опасност, толкова сериозна, че никаква табела не би имала значение. Фредрик се замисли за мъжете, които лежаха мъртви на поляната пред него. Явно въпреки шестнайсетте камери се бяха провалили.
Фредрик се върна в лабораторията. Техниците я претърсваха. Тежкото им дишане подсказваше, че работата е трудна. Фредрик помаха на ръководителя на екипа.
— Ще изпратим всичко за анализ, но съм почти сигурен, че няма да открием нищо. Всичко, което разгледахме досега, е било почистено и стерилизирано. Трудно е да се намери и прашинка.
Техникът си махна маската и попи потта от челото си с хартия. След това я разгъна и си избърса врата. Фредрик го гледаше обезсърчено.
— Това, което мога да кажа, е, че това е производствена лаборатория. Не експериментаторска. — Седна и даде знак на Ерик да му помогне да си свали предпазния костюм, като задърпа ботуша си.
— Какво имаш предвид?
— Тук няма почти никакви книги. Няма бележки. Навсякъде е подредено едно и също стандартно оборудване. Тук не се е извършвала изследователска дейност.
Ботушът се изхлузи от крака му и се разнесе тежка сладникава миризма на пот.
— Това ме кара да си мисля следното: или лабораторията не е била използвана, или общността се е занимавала тук с нещо изключително опасно за здравето. Това би обяснило екстремната чистота.
Фредрик се почеса по главата.
— Ако лабораторията не е била използвана… — започна той. — Защо е била претършувана?
Техникът кимна.
— Именно. Затова и моята теория е, че лабораторията е била операционна и че е имало нещо в тези хладилници. Някакви медикаменти или отрови. Допинг може би? Производството на подобни наркотични вещества е много опасно, ако човек не знае какво точно прави.
Разпери ръце.
— Каквото и да е. Или лаборантите са изнесли материалите преди нападението, или те са били откраднати по време на самото нападение.
Фредрик го погледна.
— Лаборантите… — каза бавно той. — Един от членовете на общността е бил лаборант. Анете Ветре.
На стълбите на плевнята го посрещна сивата дневна светлина. Наченките на главоболие предупреждаваха Фредрик, че силите му са на изчерпване.
Сюне и Андреас го чакаха край големия термос в главната палатка. Андреас му подаде чаша кафе. Фредрик я приближи към устните си и задуха. Парата замъгли очилата му. През изпаренията огледа новопристигналата жена полицай, млада и луничава, която обясняваше как прекарала сутрешните часове в обикаляне от врата на врата из цялата местност. Взе си пластмасова чаша и се усмихна свенливо, когато забеляза, че той я гледа.
— Какво казаха съседите? Има ли изобщо такива?
— Има няколко жилищни сгради надолу край главния път. Семейства с деца. Има и малко имение на север от къщата. Като се мине през гората. Там живее възрастна двойка.
Посочи натам с пръст.
— Двойката казва, че общността обитава имението от години. Никога обаче не са привличали внимание. Според старците тук живеят между двайсет и трийсет души. Млади хора, така казват. И няколко деца.
— Мамка му — каза изтощено Сюне.
— Деца и родители. Къде са, по дяволите?
Глава 12
Дъждът беше издълбал големи ями в чакъла. Гумите на колелото затъваха в тях. На последния склон от Хелсос към Любовния връх мъжът се предаде и слезе от колелото. Дишаше тежко, сърцето му биеше учестено. От края на гората се носеше сладникаво ухание на мокра пръст, а над хълма отпред се виждаше тъмносивото небе. Беше мокър, унил и мръзнеше.
Като стигна върха, журналистът от „TV2“ Йорген Мустю облегна колелото на една пейка и погледна мократа седалка. Тук трябваше да се срещнат в шест. Беше шест и пет. Йорген се загледа в езерото Маридалсване на стотина метра под него. Сиви облачета се откъсваха от мъглата, покрила долината, и пробягваха над езерото като подплашени агнета. След това изчезваха на сушата край квартал Фрюша.