Силуетът вероятно беше седял там през цялото време. Но тъмният анцуг, планинското яке и тесният клин го правеха почти невидим сред дърветата. Йорген го забеляза чак когато той излезе на поляната. Беше висок, а в ръката си държеше спортен сак. Впечатляващо беше в колко добра форма е въпреки възрастта си.
— Съжалявам, че не можахме да се видим по-рано — каза той. — Бях на заседание.
Йорген се покашля.
— Не съм от хората, които обичат да правят обиколки с колело в подобно време. Жена ми мисли, че съм си хванал любовница — каза той и почеса закръгления си корем.
Облеченият в тъмни дрехи мъж се усмихна безизразно.
— Ами, да се надяваме тогава, че няма да съжалявате — каза той и отвори сака. — Знаете ли коя е Анете Ветре?
Йорген поклати глава.
— Няма значение. Чували сте за майка й. Кари Лисе Ветре.
Мъжът му хвърли многозначителен поглед.
— На тази флашка ще намерите две снимки. Едната е на Анете Ветре. Другата — на Мохамед Халед Омар.
Йорген го гледаше въпросително с повдигнати вежди и сбърчено чело. Знаеше кой е това.
— Мохамед Халед Омар е издирван от около час във връзка с убийството на петима души в имение, наречено Сулру, само на пет километра оттук — каза мъжът и кимна към съответната посока. — В Сулру е живяла една общност. Наричат се „Светлината Божия“. Анете Ветре е била член на тази общност.
Йорген се втренчи подозрително в него.
— Мили боже… Анете Ветре? Мъртва ли е?
— Изчезнала. — Мъжът тръгна към гористия път. — Ще успеем ли да се вместим в новините в девет?
Глава 13
Виена, април 1937 година
Никога не я беше удрял. Сега удари тази, която обичаше от девет години. Удари й шамар в името на всичко мъжко у себе си.
Плясъкът бе заглушен от шума на търговските каруци на улицата. От тропота на копитата по паветата на „Малерщрасе“. Звънът на камбаните на църквата „Света Ана“ утихна. В малкия апартамент миришеше на сапун.
— Елса, какво си направила?
Произношението му почти не са различаваше от това на местните жители. Младият норвежец чу собствения си глас, докато крехката жена с вече стопилия се корем се изправяше. Бузата на Елса Шрадер пламтеше. Гласът й прозвуча отдалеч. Сякаш имаше стена между тях.
— Професорът каза, че ще реагираш така. Но това си беше мое решение. Това беше моето дете.
— Това е нашето дете.
— Не беше дете.
Рязко събори куфара му от леглото. Вещите му се разпиляха по пода. Дрехите. Книгите, за които бе намерил място в багажа. Обувките, бръснарските принадлежности и гребенът му. Той коленичи. Събра си нещата. Погледна я с омраза. Омразата, с която разочарованият винаги гледа онзи, който го е наранил. Жената, обещала му да бъде до него завинаги, вече я нямаше.
— Аз родих изчадие, Колбайн. Така ще й е по-добре.
Елса се взираше непреклонно в пода, когато той грабна куфара и си тръгна.
Раждането не беше лесно. Акушерката и лекарят се чудеха защо малкото се бави толкова. Часове наред той беше седял в миришещата на етер чакалня. Санитарите влизаха и излизаха. Успокояваха го. Винаги с дълбоко уважение. Двамата с Елса бяха високопоставени учени. И работеха за него. За известния професор Елиас Бринк.
Все още чувстваше меката топлина на бебешката кожа върху пръстите си. Усещаше мириса на новороденото телце и трескавите писъци за майчината гръд продължаваха да ехтят в ушите му. Елса обаче остана твърда. Още от момента, в който за пръв път надзърна в бебешката количка и видя уродливата глава и слабите крайници. Твърде големият полов орган.
— Защо просто не се роди мъртва? Защо е жива? — плачеше Елса.
Вагоните тракаха по релсите. Пролетният въздух, който нахлуваше през полуотворения прозорец, носеше миризма на тор и разорана земя. Той видя селяни с груби черти между лозовите насаждения и прашни мъже до пътя, захапали цигари. На гарите седяха жени, които се смееха екзалтирано, превъзбудени от предстоящото пътуване. Сякаш на този свят не съществуваше зло.
Задаваше се буря в Европа. В селска Норвегия нямаше място за човек като него. Затова се отправи към Лондон.
Глава 14
Лондон, февруари 1943 година
Зимната мъгла беше лепкава, времето мрачно. Колбайн Име Монсен вървеше с бързи крачки по паветата. Все още го деляха много мрачни улици от сутеренното му жилище на улица „Риджмънт Гардънс“ и той вече беше сигурен. Някой го следеше.