Лявата ръка на професора беше отпусната до бедрото му. Близо до ръката на другата седнала жена. Но дори Колбайн да се вглеждаше много внимателно, както бе правил много пъти след това, не можеше да различи дали се докосват. Ръката беше на Елса. С изправена стойка и събрани колене, тя позираше до своя учител. Погледът й бе самоуверен и флиртуващ. Беше прибрала косата си зад тънкия си благоуханен врат и само един кичур се спускаше върху роклята, която носеше в онзи ден. Лицето беше малко и светло, а носът — тесен, докато очите и устните й бяха големи и топли. Топли, каквито винаги бяха. Светлината отстрани падаше така, че гърдите й хвърляха красива сянка. Беше толкова хубава, колкото Любов беше грозна.
Над главите на изправените мъже беше изписано с тънък писец: „Виенското братство ще пребъде. Вечен живот! Вечна слава! Твой приятел, Елиас.“
— Виенското братство — прошепна Колбайн.
Прозвуча така, сякаш се е изправил лице в лице с призрак.
Глава 16
Лондон, февруари 1943 година
Джон Монкланд Актън беше гений според Колбайн. Беше включен в братството на професор Бринк, за да подпомогне вече напредналото изследване на расите със своите изчисления и прогнози. Джон никога не се бе превърнал в любимец на Колбайн. Момчето от шотландската висша класа беше твърде самоуверено. Самоуверено и самовлюбено. Сега на Колбайн му стана ясно, че се е страхувал от него. Опасявал се е, че математикът с широките рамене и остър език ще я пожелае. Ще му отнеме Елса. Опасността обаче беше дошла от другаде.
— В кореспонденцията, която разшифроваме, понякога има лични съобщения — каза Джон. — „Гретел пак е болна. Татко го няма.“ — изимитира той. — Това може да е прикрита военна комуникация с кодови имена на агенти и акции. Но често са просто това, което изглеждат. Съобщения от вкъщи. Наскоро разшифровах едно подобно.
Джон го изрецитира на перфектен немски:
— Скъпи Е. Толкова се гордея. Работи се все по-усилено. Резултати се пращат непрекъснато. Братството е живо. С най-топли чувства към теб и малкия Е.Г. Е.
Колбайн забеляза, че Джон се опитва да разчете реакцията му.
— Било е изпратено на 12 октомври 1942 година от военния пункт в Южна Норвегия до станция в Хайделберг.
Колбайн чакаше безмълвно Джон да продължи. Напипа гребена и прокара пръсти през тънките зъбци от слонова кост. Прозвучаха като арфа.
— Първо само ми мина през ума. Но после мисълта се внедри в съзнанието ми. Братството. Съкращенията. Е. и Е. Елиас и Елса. И малкият Е.Г.?
Джон го гледаше твърдо.
— Елса… — покашля се. — Елса забременя отново. Скоро, след като ти напусна Виена. На Елса и професора им се роди дете. Син.
Син. Най-сетне мракът заби отровните си зъби в него. Отровата на комодския варан. Мускулите на раменете, ръцете и пръстите му се стегнаха, сухожилията на врата му се опънаха и той усети как лицето му замръзна в гримаса.
Няколко от зъбците на гребена под пръстите му се отчупиха и паднаха върху масата.
— Знаех, че е бременна — каза уморено той. — Елса ми писа. Момче, значи? Здраво момче?
Джон се изкашля.
— Така мисля. Роди се, когато братството се разпадаше. Видях го само веднъж.
— А тя… спомена ли някога първото си дете? Нашето дете?
Джон беше забил поглед в покривката.
— Боже господи, мразя този човек — прошепна Колбайн. Покашля се. Надигна глава. Това означаваше, че…
— Бринк и Елса са подновили работата на Виенското братство?
Джон кимна.
— Попаднах на още три подобни съобщения. — Посочи плика, в който беше снимката.
Листовете хартия бяха тънки и шумоляха, докато Колбайн ги разтваряше. На всички имаше печат „ТОР SECRET“.
— Това е първото. Изпратено на 2 юни 1941 година. Преди година и половина — каза Джон и посочи с пръст тънките звездички на един от листовете. „Дълбока благодарност. Нямам търпение да се видим. Многобройни идеи и предложения. Е.“
Същата есен, 5 септември: „Първата пратка дойде с влака. Гърция звучи обещаващо. Очаквани резултати от тестовете. Е.“
Джон премести пръста си на последния лист.
— Това пристигна между Коледа и Нова година: „Локуста. Е24Г554. Е.“
— Локуста — промълви тихо Колбайн.
— Локуста — потвърди Джон. — Затова и нямаме време. Затова се свързах с теб.
Глава 17
„Пакистанци, сомалийци, афганистанци, шведи и поляци. Какво е общото между всички култури? Искат да гледат собствените си простотии по телевизията.“
Още една сателитна антена се беше появила на една от терасите в жилищния блок точно до полицейския участък на улица „Окебергвайен“ в Грьонланд. Девет от двайсетте балкона бяха украсени с огромни чинии, обърнати на юг. Процентът се беше качил на четиридесет и пет. Андреас го наричаше най-точния начин за отчет на мигрантите.