Бетина не беше в първа младост. Не беше и стара. Като него. Сенките под очите му вече нямаше да изчезнат. Бръчката в ъгъла на окото му нямаше да си отиде. Зачуди се дали не може да свърже телефона си със старата уредба. Том Уейтс бе подходящ за погребения.
— Предполагам, вие сте Фредрик Байер?
Фредрик се изненада, че не го беше познал още на гроба. С елегантния си тъмносин костюм, стилни очила и избелени зъби той се отличаваше от другите старци. Герхард Монсен. Бивш министър от Дясната партия и собственик на плавателни съдове. Здрависаха се.
— Точно така. Познавали сте майка ми?
— По-скоро познавах господин Байер. Запознах се с родителите ви преди много години. Вие тъкмо бяхте проходили. Те ми направиха силно впечатление.
Фредрик се сепна. Ако трябваше да опише баща си, би използвал думите „резервиран“ и „сдържан“. Не би го определил като мъж, който прави силно впечатление. Може би Монсен имаше предвид майка му. Тя беше много красива.
— По едно време общувах много с баща ви. Както в работата, така и извън нея. Така и нашите съпруги се запознаха. Елисабет, моята жена, много харесваше Гюнхилд.
Фредрик се усмихна леко.
— Елисабет… и тя ли е тук?
— Тя, за съжаление, е много болна. Но искаше аз да дойда.
Отново си стиснаха ръцете.
— Благодаря, че дойдохте.
Монсен не го пускаше.
— Ако правилно разбирам, работите заедно със сина ми?
Фредрик го погледна въпросително.
— Себастиан. Себастиан Кос. Чух за тези ужасни убийства в Маридален.
Фредрик дори не се опита да прикрие изненадата си.
— Наистина ли? Себастиан Кос е ваш син? През ум не ми е минавало.
Монсен се усмихна престорено.
— Живеем в малка страна.
Старият собственик на кораби въздъхна леко. Изведнъж погледът му стана отнесен. Изморен. Пусна ръката му.
— Наистина малка страна — повтори той.
— Фредрик?
Отвори очи. Бетина извади члена му от устата си и вдигна поглед към него.
— Кой беше старият?
— Старият? Кой от всичките?
— Онзи, с когото говори.
— А, този ли. Просто някакъв приятел на родителите ми. Бащата на един колега. Себастиан Кос.
— Симпатичен ли е?
— Кос?
— Старецът изглеждаше симпатичен.
— Кос е гадняр.
Облегна глава на облегалката. Беше уморен. Възбуден. Тъжен. Не можеше ли Бетина да приключи по-бързо? Загледа се през прозореца на колата. Някакво псе си играеше с топка от другата страна на улицата.
Глава 22
Цивилният „Форд Фокус“ се движеше с голяма скорост покрай нивите. Сива каша се беше образувала на повърхността на езерото Маридалсване, а отпред мъглата се стелеше на разпръснати облачета. С периферното си зрение Фредрик долови как Кафа си играе с картата за посетители на полицейския участък. Почти нищо не си бяха казали в колата, но сега той се опита да разчупи леда.
— Кос, Себастиан. Така пише на вратата на офиса ви — каза леко подигравателно той.
Тя се усмихна предпазливо.
— Мислиш ли, че го ядосах?
— Убеден съм. Да бъде поставен на място от някой подчинен, би могло да отприщи цялата му неприязън. Мрази те.
— Уф.
Фредрик махна оживено, а след това изимитира едно от любимите движения на Кос, като прокара пръсти през късата си кафяво-сива коса.
— Той мрази всички. Себастиан Кос е мръсен гадняр. Откъдето и да го погледнеш.
Кафа окачи картата на врата си.
— Същото може да се каже и за твоя партньор. Фигуерас. Държи се така, сякаш съм му разрушила брака — отвърна хладно тя.
Сърцето му се сви. Най-искрено се опитваше да сближи двата лагера. Все пак и тя можеше да положи някакви усилия.
— Не става дума за теб — каза рязко той. — Просто и на нас ни се искаше по някакъв начин да участваме в дискусията, след като имаме нов партньор.
— А не просто да ви натресат някаква мадама от ПСС?
Сега Кафа говореше леко подигравателно. Явно беше дочула разпалените разговори на следователите.
— Точно така. Иначе Андреас доста успешно си руши брака и сам.
— Не се и съмнявам.