Около стотина метра след отбивката за Сулру откриха това, което търсеха. Синя пощенска кутия висеше на изкривен стълб. Паркираха. Миризмата на изгнили дървета и горска пътека се усещаше силно между клоните. Стволовете край хълма бяха голи, но над тях небето бе закрито от корони от листа. Гората беше тиха. След няколко минути разходка пред тях се разкри поляна, а в средата имаше червена двуетажна дървена къща. Зад един немит прозорец на покритата тераса седеше възрастен мъж в инвалидна количка. Отвори очи чак когато те застанаха пред него.
— Ахаа — каза той с хриплив глас. — Значи дойдохте. — Пръстите му бяха дебели като кренвирши и лежаха смирено скръстени върху одеялото на скута му. Преди Фредрик да успее да го попита какво има предвид, вратата на верандата се открехна и отвътре излезе изнемощяла жена. Толкова силно беше опънала косата си на врата, че Фредрик не можеше да разчете изражението на лицето й.
— Гости ли имаме, Брюняр? — попита на висок глас тя и го хвана за рамото.
Фредрик леко се усмихна.
— Вие трябва да сте Брюняр и Сигне Кварвинген?
Фредрик подаде ръка, но възрастният мъж не помръдна. Вместо него жената я пое със слабата и костелива ръчичка. Беше студена, а кожата й беше като гланцова хартия.
— Казвам се Фредрик Байер. Полицай съм. Това е партньорката ми Кафа Икбал.
Старата жена гледаше ту към единия, ту към другия.
— Вече разговаряхме с полицията. С една млада жена. Бяла. Казахме й, каквото имахме да казваме. — Сигне скръсти ръце пред дебелата си вълнена рокля.
— И сме ви много благодарни за това. Но имаме още няколко въпроса. За Сулру. И за хората от общността, които са живели там.
Жената поклати глава и въздъхна дълбоко, а след това им отвори вратата. В хола имаше старо кожено канапе. На стените бяха окачени картини с маслени бои на гори с бледи цветове. Езеро в здрача. Пасище в подножието на планината.
— Мъжът ми рисуваше, преди здравето да му изневери — каза през рамо жената. Вървеше пред тях бавно, но изправена. В тесния коридор между хола и кухнята беше окачено платно. „Върви при мравката, мързеливецо, виж я как се труди и помъдрей.“ Сигне посочи с ръка столовете около кухненската маса и взе празната кана от кафемашината. Докато каната бавно се пълнеше, Фредрик забеляза, че ръката на жената трепери. Тя се извини.
— Брюняр — измърмори тихо тя.
На пластмасовата маса имаше четири бурканчета от сладко, пълни с киселец. Стените бяха покрити с бели ленени платна, а над масата висеше календар на благотворителна организация със снимки на африкански деца. „Бежански лагер в Заир.“ На плота бяха неизмитите чинии от няколко дни и миришеше на готвено зеле. Безкрайно бавно госпожа Кварвинген избута количката на мъжа си към тях. Настани го край масата и кафемашината започна да свисти.
— Брюняр е малко зле със слуха — обясни тя и седна.
Фредрик повиши глас.
— Както казах, разследваме трагичните събития в Сулру. Искам да Ви задам няколко въпроса за обитателите на имението.
Сигне напълни чашите. Погледна въпросително към Кафа, която с лека усмивка потвърди, че нито Аллах, нито който и да е друг, би могъл да я спре да изпие едно кафе. Старата жена пусна бучка захар в течността и постави чашата в порцеланов поднос, който сложи в скута на Брюняр.
— Много е трагично, да. И всички тези изчезнали. Децата… — каза бавно тя.
— Добри хора са — започна Брюняр. — Обикновено не общуват с други. Но от време на време се отбиват. Носят понякога парче кекс. Или козунак.
Гласът на Сигне беше по-остър.
— Искрено се надявам да са добре. Все още ли се издирва убиецът?
Фредрик кимна леко.
— За съжаление, да. Убиецът или убийците. Не знаем кой е нападнал имението. Полицията изразходва много ресурси, за да разреши случая. Но ще отнеме време.
Сигне дишаше тежко.
Погледът на Фредрик премина от единия към другия. Чу се прищракване от електрическия радиатор, което означаваше, че отоплението се изключва. Или се включва? Както у други стари хора, при които беше ходил Фредрик, температурата в апартамента опасно доближаваше средната телесна. Фактът, че госпожа Кваринген можеше да седи със закопчана плетена жилетка, в момента сякаш беше най-голямата мистерия пред тях. Тя обаче можеше да бъде разбудена. За неговата мистерия, издирването на изчезналата секта, тази възрастна двойка не знаеше почти нищо. Нямаха представа къде може да е общността, никога не бяха споделяли религиозните им виждания. Изобщо, по тези места рядко се случваше нещо необикновено.
— Оставали ли сте с впечатлението, че са били в конфликт с някого?