Алис запърха с мигли.
— Разбира се, че не, Фредрик. — Направи пауза. — Всичко си има граници.
За момент го изгледа предизвикателно.
— Как е… с нея…
— Бетина. Всичко е наред с Бетина.
— Още ли се виждате?
— Да, виждаме се.
— Спите ли заедно?
— Аха.
— Колко хубаво! Може ли да излезе нещо по-сериозно? — Гласът й звучеше с полутон по-високо.
— Може би.
— С какво, казваш, се занимава тя? Някакви полицейски работи, нали?
Усмихна й се. Беше наясно, че тя знае много добре.
— Работи за главния секретар.
— А, да! Точно така беше.
Той избута стола си назад. Изправи се и взе чиниите. Искаше да сменят темата.
— Между другото, знаеше ли, че тази сграда се казва Хайнеке? Носи името на архитекта, който я е проектирал. Георг Хайнеке.
Алис го погледна въпросително.
— Откога пък започна да се интересуваш от архитектура?
— Винаги съм харесвал хубавите неща — отвърна той и кимна към горната част на тялото й. Тя подмина жеста. — Служебният психолог ми го каза.
На челото на Алис се появи онази бръчка от притеснение, която той толкова мразеше. Защо не й е казал по-рано? По дяволите. Нали сега й казваше.
— Не е сериозно. Пак имах няколко пристъпа. От тревожност, според онзи тип.
Усмихна се глуповато.
— Смята, че „се дължи на стрес“. Каза ми да работя по-малко. Така че почивката ще ми дойде добре. С нетърпение очаквам да видя децата.
Алис му хвърли онзи обезоръжаващ поглед. Той означаваше: „Познавам те. Познавам те по-добре от повечето хора. По-добре от всички. Познавам същността ти.“
— Какъв е психологът?
— Не знам. Само минах през кабинета му, за да ми удари един печат.
Тя поклати глава. Не разбираше.
— Един от шефовете докладвал, че се притеснява за мен. Трябваше ми един печат, за да мога да работя на терен.
Алис си облече скъпото пончо от прозрачна синтетична материя. Той я последва в коридора.
— Разбираш защо няма да дойда на погребението, нали? Ще е твърде дълго пътуване за мен и децата. Якоб и София почти не я познаваха.
— Не съм и очаквал да дойдете. Ще мога и сам да погреба мама.
Тя докосна брадичката му.
— Бетина ще дойде ли?
Той кимна.
— Добре. Може би все пак не е толкова лоша.
Алис се усмихна насила и двамата бързо се прегърнаха.
— Пази се, Фредрик. Децата очакват с нетърпение да те видят. Да знаеш, че им липсва баща им. Погрижи се да си прекарат добре.
— Разбира се — отвърна той и я шляпна по дупето.
Тъкмо си беше отворил кутия „Карлсберг“, когато телефонът иззвъня. Остави секретаря да се включи. Спокойно допи бирата си, но се наложи да се втурне към нощното шкафче и да грабне телефона.
Беше Сюне Йоргенсен. Негова висшестояща, шеф на Отдела за насилствени и сексуални престъпления в полицията в Осло.
— Фредрик. Обади ми се. Извършено е масово убийство. В общността в Сулру. Изпращам кола да те вземе.
Глава 6
Едри дъждовни капки се разбиваха в предното стъкло. Чистачките се плъзгаха по него като размахани весла и изтласкваха водата. Фредрик едва успя да зърне нивите в Маридален, преди да профучат надолу по пътя. Край руините на църквата „Света Маргарета“ откъм северната част на езерото Маридалсване младият служител на реда зад волана изключи синята лампа и намали скоростта. Бяха изминали вече две седмици от деня на Свети Йоан[7], ала въпреки това цареше непрогледен мрак.
Тази вечер дори колоездачите, свикнали с лошото време, си бяха останали вкъщи.
Отклониха се от главния път. Малко по-надолу по склона нивите свършиха и преминаха в гъста смърчова гора. Чакълест път водеше през гората. Скоро след това дърветата се оцветиха в сини и червени отблясъци от премигващите светлини. Спряха зад дълга колона от полицейски коли и линейки.
— Благодаря, че ме докара — каза Фредрик и си взе дъждобрана от задната седалка.
Студеният въздух и дъждът притъпяваха миризмата на мокра земя и мъх.
Ниска фигура със светла коса, оформена в скована прическа, му помаха да отиде при нея под един гъст смърч. Това беше инспектор Сюне Йоргенсен.
— Добър вечер — каза задъхано Сюне.
Запалката й блесна, тя се поизправи и дръпна дълбоко от цигарата, която припука. Закръгленото лице с малък плосък нос и негримирани очи за момент доби много доволен вид. Затърси в дъждобрана си джоб за кутията цигари.
— Нима това е добра вечер? — попита той.
— Става дума за изключително брутално престъпление, Фредрик. Имаме петима мъртви. Застреляни са от малко разстояние с по няколко куршума. Един е по пижама и, изглежда, е бил убит в собствената си спалня. Няма ранени, няма оцелели.