— Аз ще се кача — предложи Джайм. — Само ми свали тия железа. Пачаврата беше зяпнала нагоре към една от мъртвите жени. Джайм пристъпи ситно до нея — с единствените възможни стъпки, които му позволяваха прангите. Като видя грубо надрасканата табела на шията на най-високо висящото тяло, се усмихна.
— „Те лягат с Лъвове“ — прочете на глас. — О, да, жено, това деяние никак не е рицарско… но е на твоята страна, не на моята. Интересно кои ли са тези жени?
— Кръчмарски пачаври — каза сир Клеос Фрей. — Сега си спомних, това тук беше някакъв хан. Част от ескорта ми прекара тук нощта, когато се връщахме последния път в Речен пад.
От постройката не беше останало нищо освен купчина срутени овъглени греди. От пепелищата още се вдигаше пушек.
Джайм беше оставил бардаците и курвите за брат си Тирион; Церсей беше единствената жена, която бе пожелавал в живота си.
— Ясно. Момичетата, изглежда, са забавлявали някакви войници на баща ми. Може би са им поднасяли храна и пиене. С това са си спечелили клуповете на предатели — заради една целувка и чаша вино. — Огледа реката да се увери, че са сами. — Тази земя е на Бракън. Лорд Джонос сигурно е заповядал да ги избият. Баща ми изгори замъка му и се опасявам, че никак не ни обича.
— Може да е работа и на Марк Пайпър — каза сир Клеос. — Или на онази клечка Берик Дондарион, макар да съм чувал, че убива само войници. Може и да е някоя банда на северняците на Рууз Болтън?
— Болтън беше надвит от баща ми при Зелената вилка.
— Но не и прекършен — каза сир Клеос. — Пак е дошъл на юг, когато лорд Тивин тръгна към бродовете му. В Речен пад се говори, че е завзел Харънхъл от сир Амори Лорч.
На Джайм това никак не му хареса.
— Бриен — каза той, удостоявайки я с името й с надеждата, че ще я накара да се вслуша. — Ако лорд Болтън държи Харънхъл, целият Тризъбец, както и кралският път, ще са под наблюдение.
Стори му се, че забеляза нотка на колебливост в големите й сини очи.
— Вие сте под моя закрила. Ще трябва да ме убият.
— Не мисля, че ще им е много трудно.
— Не съм по-лош воин от теб — опъна се тя. — Бях сред седемте избраници на крал Ренли. Със собствените си ръце ме заметна с пъстрия плащ на Гвардията на дъгата.
— Гвардията на дъгата? Ти и още шест момичета, това ли бяхте? Един певец е казал, че всички девици в коприна са красиви… но не е виждал теб, нали?
Младата жена се изчерви, после каза:
— Стига вече. Трябва да изкопаем гробове. — И се закатери по дървото.
Ниските клони бяха достатъчно дебели да я удържат, след като изпълзя по дънера. Тръгна между листата с камата в ръка и почна да реже въжетата. При падането от труповете се разхвърчаваха мухи и вонята ставаше все по-нетърпима.
— Толкова труд за някакви си курви — проплака сир Клеос. — Й с какво ще копаем? Нямаме лопати, а няма да си хабя меча да…
Бриен извика и скочи от дървото.
— Към лодката! Бързо! Видях платно.
Забързаха колкото могат, макар че Джайм трудно можеше да тича и трябваше братовчед му да го издърпа на борда. Бриен бързо вдигна платното.
— Сир Клеос, ще се наложи да гребете и вие.
Той се подчини. Течението, вятърът и веслата работеха за тях. Виждаше се само върхът на другото платно. С многобройните завои на Червената вилка изглеждаше, че е далече отвъд полята и че се движи на север зад стената от дървета, докато те се движеха на юг, но Джайм знаеше, че това е заблуда. Той вдигна ръце, заслони очи и каза:
— Кално червено и воднисто синьо.
Голямата уста на Бриен се размърда беззвучно като на преживяща крава.
— По-бързо, сир.
Скоро ханът се скри зад тях, изгубиха от погледа си и върха на платното, но това все още не значеше нищо — щом преследвачите им вземеха завоя, щяха да се появят отново.
— Можем да се надяваме, че благородните Тъли ще спрат да погребат мъртвите курви — каза Джайм. Възможността да го върнат в килията никак не го въодушевяваше. „Тирион щеше да измисли нещо по-умно, но единственото, което ми хрумва, е да им изляза с меч.“
Близо час продължиха да си играят на криеница с преследвачите, като завиваха по кривините и между малките гористи островчета. И точно когато бяха започнали да се надяват, че може някак да се измъкнат от преследвачите, платното се видя отново. Сир Клеос спря да гребе и изтри потта от челото си.
— Другите да ги вземат дано!