— Греби! — изръмжа му Бриен.
— Това, дето ни гони е речна галера — каза Джайм, след като се вгледа назад. С всеки удар галерата като че ли се уголемяваше. — Девет гребла от всяка страна, което значи осемнадесет души. Може и да са повече, ако освен гребците има и войници. И платната им са по-големи от нашето. Не можем да им избягаме.
Сир Клеос замръзна с греблата в ръце.
— Осемнайсет?
— По шестима на всеки от нас. Бих поискал осем, но тези гривнички ще ми попречат малко. — Джайм вдигна китките си. — Освен ако лейди Бриен не благоволи да ми ги свали.
Тя не му обърна внимание и вложи цялото си усилие в гребането.
— Бяхме на половин нощ пред тях — каза Джайм. — Те гребат от изгрев слънце и по две весла непрекъснато си почиват. Ще се изтощят. Това, че видяха платното ни, им е вдъхнало сила, но няма да продължи дълго. Би трябвало да можем да избием доста от тях.
Сир Клеос зяпна.
— Но… те са осемнайсет!
— Поне. По-вероятно е да са двайсет или двайсет и пет. Братовчед му изпъшка.
— Не можем да се надяваме, че ще надвием осемнайсет!
— Да съм казвал, че можем? Най-доброто, на което можем да се надяваме, е да умрем с мечове в ръце. — Каза го съвсем искрено. Джайм Ланистър никога не беше се боял от смъртта.
Бриен пусна веслата. Потта беше изровила вадички в ленената й на цвят коса и тя изглеждаше по-грозна от всякога.
— Вие сте под моя защита — изръмжа тя гневно.
Яростта й не можеше да не го разсмее. „Тя е също като Хрътката, само че с цици — помисли Джайм. — Или щеше да е, ако имаше поне цици като хората.“
— Ами защити ме тогава, пачавро. Или поне ме освободи, за да се защитя сам.
Галерата се плъзгаше по течението като огромна драконова муха.
Водата около нея кипеше като мляко в маслобойна от свирепите удари на веслата. Съкращаваше видимо разстоянието и на носа й се трупаха загледани напред мъже. В ръцете им блестеше метал. Джайм видя и неколцина с лъкове. Мразеше стрелите.
Най-отпред на носа на връхлитащата галера стоеше едър набит мъж с плешива глава и гъсти сиви вежди. Върху ризницата си носеше омазнено бяло палто с плачеща върба, извезана на светлозелено поле, но плащът му беше стегнат със сребърна пъстърва. „Капитанът на гвардията на Речен пад.“ На времето си сир Робин Райджър имаше славата на силен воин, но времето му беше минало. Беше на годините на Хостър Тъли и бе остарял в предана служба на своя лорд.
Когато двата съда се оказаха на петдесет разкрача разстояние, Джайм събра ръце пред устата си и се провикна:
— Дойдохте да ми пожелаете лек път ли, сир Робин?
— Дойдох да те върна, Кралеубиецо — ревна сир Робин Райджър. — Къде ти се дяна златната коса?
— Надявам се да заслепя враговете си с лъскавото си теме. На теб ти е помагало много пъти.
Отговорът не развесели сир Робин. Разстоянието между тях се стопи до четиридесет разкрача.
— Хвърлете веслата и оръжието в реката и никой няма да пострада.
Сир Клеос се извърна назад.
— Джайм, кажи им, че ни е освободила лейди Кейтлин… размяна на пленници, съвсем законно е…
Джайм го каза, но полза никаква.
— Кейтлин Старк не командва в Речен пад! — ревна му в отговор сир Робин. Четирима стрелци се струпаха на позиция от двете му страни, двама прави и двама коленичили. — Хвърляйте мечовете във водата!
— Аз нямам меч! — викна Джайм. — Но ако имах, щях да ти го ръгна в корема и да отсека топките на четиримата ти страхливци.
Отвърна му ято стрели. Една се заби в мачтата, две разкъсаха платното, а четвъртата префуча само на педя от лицето на Джайм.
Пред тях изникна поредният широк завой на Червената вилка. Бриен насочи лодката косо през течението. Отпред се появи голям остров. Главното течение минаваше отдясно. Отляво ръкавът делеше острова и високия северен бряг. Бриен завъртя лоста и лодката сви вляво с издуто платно. Джайм се вгледа в очите й. „Хубави очи. И спокойни.“ Знаеше как да чете очите на хората. Знаеше как изглежда страхът. „Не е отчаяна.“
На трийсет разкрача зад тях галерата навлизаше в завоя.
— Сир Клеос, хванете кормилото — заповяда момата. — Кралеубиецо, вземи едно весло и ни пази от скалите.
— Думата на милейди е закон. — Едно весло все пак не беше меч, но с острия му ръб можеше да счупи нечие лице, ако замахнеше добре, а с дръжката можеше да парира.
Сир Клеос тикна веслото в ръката на Джайм и изпълзя при кърмата. Минаха пред острова и рязко възвиха по ръкава; лодката се килна на една страна и изхвърли пръски вода към скалистия нос. Островът беше целият в плетеница от върби, дъбове и високи борове, които хвърляха дълбоки сенки над бързея, като скриваха коренищата и дънерите на изгнилите дървета. Вляво от тях брегът се издигаше стръмен и скалист, а в подножието на канарите водата кипеше бяла около откъртените от ръба на стръмнината камъни.