КЕЙТЛИН
Сир Дезмънд Грел беше служил на дома Тъли през целия си живот. Беше скуайър, когато Кейтлин се роди, рицар, когато тя се учеше да ходи, да язди и да плува, главен оръжейник, когато я венчаха. Пред очите му малката Кат на лорд Хостър беше станала жена, съпруга на велик лорд и майка на крал. „А сега видя как станах и изменница.“
Брат й Едмур беше назначил сир Дезмънд за кастелан на Речен пад, когато тръгна на бой, затова на неговите плещи падаше бремето да я съди за престъплението й. За да му е малко по-леко, беше взел със себе си стюарда на баща й, вечно киселия и мрачен Ъдъридс Вейн. Двамата стояха и я гледаха: сир Дезмънд нисък и набит, с изчервено лице и много смутен, Ъдъридс — навъсен, мършав и тъжен. Всеки от тях чакаше другия да проговори. „Дали са живота си в служба на баща ми, а аз им се отплатих с позор“ — помисли с тъга Кейтлин.
— Вашите синове — най-сетне заговори сир Дезмънд. — Майстер Виман ни каза. Горките момчета. Ужасно. Ужасно. Но…
— Споделяме скръбта ви, милейди — каза Ъдъридс Вейн. — Цял Речен пад скърби с вас, но…
— Вестта сигурно ви е подлудила — прекъсна го сир Дезмънд. — Безумие, причинено от скръб, майчинско безумие, хората ще разберат. Вие не сте съзнавали…
— Съзнавах — твърдо заяви Кейтлин. — Напълно разбирах какво правя и съзнавах, че е акт на измяна. Ако не ме накажете, хората ще повярват, че съм заговорничила с вас да освободя Джайм Ланистър. Деянието си е мое и само мое, и аз лично трябва да отговарям за него. Оковете ме в празните железа на Кралеубиеца и ще ги нося гордо, ако така трябва да бъде.
— Окови? — Самата дума сякаш смрази бедния сир Дезмънд. — За майката на краля, за собствената дъщеря на милорд? Невъзможно.
— Може би — проговори Ъдъридс Вейн — милейди ще се съгласи да остане под възбрана в собствените си покои, докато се върне сир Едмур. Малко насаме, за да се моли за убитите си синове?
— Да, под възбрана — въздъхна облекчено сир Дезмънд. — В някоя килия на някоя кула, това ще свърши работа.
— Ако трябва да стоя под възбрана, нека поне да е в покоите на баща ми, за да мога да го утешавам в последните му дни.
Сир Дезмънд помисли малко.
— Добре. Няма да сте лишена нито от удобства, нито от уважение, но ви се отказва свободата из замъка. Навестявайте септата, ако желаете, но иначе ще стоите в покоите на лорд Хостър, докато не се върне лорд Едмур.
— Ваша воля. — Брат й не беше никакъв лорд, докато баща им е жив, но Кейтлин не го поправи. — Поставете ми стража, ако решите, но ви давам думата си, че няма да се опитвам да бягам.
Сир Дезмънд кимна, явно благодарен, че е приключил с тази неприятна задача, но тъжният Ъдъридс Вейн се позадържа, след като кастеланът излезе.
— Деянието ви е тежко, милейди, но безсмислено. Сир Дезмънд е пратил след тях сир Робин Райджър, за да върне Кралеубиеца… или да го убие, ако не успее да го хване жив.
Кейтлин го беше очаквала. „Дано Воинът даде сила на десницата ти, Бриен“ — помоли се тя наум. Беше направила всичко, което можеше; нищо не й оставаше освен надеждата.
Вещите й бяха преместени в спалнята на баща й, където господстваше огромното легло с балдахин, в което се беше родила, с пилоните с изваяни по тях подскачащи пъстърви. Болничното легло на баща й бе преместено към стълбите с лице към триъгълната тераса, на която се излизаше през солария му и от която можеше да гледа реките, които цял живот толкова беше обичал.
Лорд Хостър спеше. Кейтлин излезе на терасата и опря ръка на грубия каменен парапет. Под носа на замъка бързеят на Повален камък се сливаше с по-кроткото течение на Червената вилка и можеше да се види далече надолу по реката. „Ако от изток се появи платно на ивици, значи се връща сир Робин.“ Засега водната повърхност беше пуста. Кат благодари на боговете за това и се прибра, за да поседи с баща си.
Не можеше да каже дали лорд Хостър е разбрал, че е тук, нито дали присъствието й му носи някаква утеха, но нея самата поне я утешаваше това, че е с него. „Какво ли щеше да кажеш, ако знаеше за престъплението ми, татко? — зачуди се тя. — Дали и ти щеше да направиш същото, ако двете с Лиза бяхме в ръцете на врага? Или и ти щеше да ме осъдиш и да го наречеш майчинско безумие?“
В стаята миришеше на смърт: тежка миризма, сладникава и гнила, пропила всичко. Напомни й за синовете, които беше изгубила, за милия Бран и мъничкия Рикон, посечени от ръката на Теон Грейджой, повереника на Нед. Все още скърбеше за Нед, за Нед щеше винаги да скърби, но да вземат и дечицата й…