На другия ден, след като закуси, Кейтлин помоли за перо и хартия и започна да пише писмо до сестра си в Долината на Арин. Спомена й за Бран и Рикон, борейки се се думите, но най-вече й написа за баща им. „Сега, когато времето му свършва, той непрекъснато мисли за злото, което ти е причинил. Майстер Виман казва, че не смее да му прави маковия сок по-силен. Време е татко да остави вече своя меч и щит. Но той продължава мрачната си битка и не иска да се покори. Мисля, че е заради теб. Той има нужда от прошката ти. Войната е направила пътя от Орлово гнездо до Речен пад труден, знам, но съм убедена, че една силен отряд рицари би могъл да те опази през Лунните планини. Сто мъже, или хиляда? А ако не можеш да дойдеш, няма ли да му напишеш поне? Може би няколко обични думи, за да почине в мир? Напиши каквото решиш, а аз ще му го прочета, за да облекча пътя му.“
Още когато остави перото и помоли за восък, за да го запечата, Кейтлин си даде сметка, че писмото вероятно ще е твърде малко и ще дойде твърде късно. Майстер Виман не вярваше, че лорд Хостър ще се задържи достатъчно дълго, за да стигне гарван до Орлово гнездо и да се върне. „Макар че това го казваше и преди…“ Мъжете на Тъли не се предаваха лесно, каквото и да беше съотношението на силите. След като повери свитъчето на грижите на майстера, Кейтлин отиде в септата и запали свещ на Отеца горе заради баща си, втора на Старицата, която бе пуснала в света първия гарван, докато надничала през вратата на смъртта, и трета на Майката, заради Лиза и всичките деца, които беше загубила.
По-късно същия ден, докато седеше до леглото на лорд Хостър с книга в ръка и препрочиташе за кой ли път един и същи пасаж, тя чу отвън шумни мъжки гласове и тръбен зов. „Сир Робин“ — помисли тутакси и трепна. Отиде на терасата и се загледа. По реките не се виждаше нищо, но се чуваше тропот на много коне, придружени от възторжени мъжки викове. Кейтлин се заизкачва разтревожена към покрива на цитаделата. „Сир Дезмънд не ми забрани покрива.“
Звуците идваха откъм далечния край на замъка, от главната порта. Група мъже се бе струпала пред решетката, която се вдигаше с тежко скърцане, а в полето зад тях имаше неколкостотин конници.
Когато вятърът духна и вдигна знамената им, тя потрепера облекчено, защото видя скачащата пъстърва на Речен пад. „Едмур.“
Два часа минаха, докато той намери за уместно да дойде при нея. Замъкът вече ехтеше от радостните гласове на събралите се след дълга раздяла семейства. Три гарвана излетяха и като забиха силно с криле, се понесоха във въздуха. Кейтлин ги гледаше от терасата. Беше измила косата си, беше сменила дрехите си и се беше подготвила за упреците на брат си… но въпреки всичко чакането беше тежко.
Когато най-сетне чу стъпките му зад вратата, седна и събра ръце в скута си. Наколенниците, ботушите и палтото на Едмур бяха оплескани със засъхнала червена кал. По вида му човек изобщо нямаше да разбере, че е спечелил битка. Беше измършавял, с пребледнели бузи, брадясал и с подпухнали очи.
— Едмур — каза обезпокоено Кейтлин, — изглеждаш зле. Какво се е случило? Ланистърите да не са прехвърлили реката?
— Изтласках ги. Лорд Тивин, Грегър Клегейн, Адам Марбранд — изтласках ги. Но Станис… — Лицето му се изкриви в гримаса.
— Какво Станис?
— Загубил е битката при Кралски чертог — отвърна безрадостно Едмур. — Флотата му е изгоряла, армията му е разбита.
Една победа на Ланистър наистина беше лоша новина, но Кейтлин не можеше да сподели очевидното отчаяние на брат си. Още я спохождаха кошмари за сянката, която беше видяла да се плъзга през шатрата на Ренли и как след това кръвта потече по стоманата на нагърленика му.
— Станис не ни беше повече приятел от лорд Тивин.
— Ти не разбираш. Планински рай е заявил подкрепата си за Джофри. Дорн също. Целият юг. — Устните му се свиха. — А ти си намерила за най-уместно да пуснеш Кралеубиеца. Нямаше право.
— Имах правото на майка. — Гласът й остана спокоен, въпреки че вестта за Планински рай беше жесток удар за надеждите на Роб. Сега обаче не можеше да мисли за това.
— Нямаше право — повтори Едмур. — Той беше пленник на Роб, пленник на твоя крал, а Роб ми възложи да го пазя добре.
— Бриен ще го опази добре. Тя се закле над меча си.