— Бриен е жена!
— Тя ще заведе Джайм до Кралски чертог и ще ни върне Аря и Санса невредими.
— Церсей никога няма да ги даде.
— Не Церсей. Тирион. Той се е заклел за това пред открития дворцов съвет. И Кралеубиеца също се закле.
— Думата на Джайм не означава нищо. Колкото до Дяволчето, казват, че по време на битката го посекли с брадва в главата. Ще е мъртъв преди твоята Бриен да стигне Кралски чертог, ако изобщо стигне.
— Мъртъв ли? — „Възможно ли е боговете наистина да са толкова безмилостни?“ Накарала беше Джайм да изрече сто клетви, но всичките й надежди бяха свързани с Дяволчето.
Едмур остана сляп за отчаянието й.
— Джайм беше поверен на мен и ще го върна на всяка цена. Изпратих гарвани…
— Гарвани до кого? Колко?
— Три — каза той, — за да съм сигурен, че съобщението ще стигне до лорд Болтън. По вода или по суша, пътят от Речен пад до Кралски чертог така или иначе ще ги приближи до Харънхъл.
— Харънхъл. — От самата дума сякаш стаята помръкна още повече. Ужас стегна гърлото й. — Едмур, разбираш ли изобщо какво си направил?
— Не се безпокой, твоето участие го пропуснах. Написах, че Джайм е избягал, и предложих хиляда дракона за залавянето му.
„Все по-лошо и по-лошо — помисли с отчаяние Кейтлин. — Брат ми е глупак.“ Неканени и неискани, сълзите напълниха очите й.
— Ако това е било бягство — промълви тя, — а не размяна на заложници, защо ще са длъжни Ланистърите да дадат дъщерите ми на Бриен?
— Изобщо няма да се стигне до това. Кралеубиеца ще бъде върнат при нас, погрижих се за това.
— Единственото, за което си се погрижил, е никога повече да не видя дъщерите си. Бриен можеше да стигне безопасно с него до Кралски чертог… — Кейтлин не можа да продължи. — Остави ме, Едмур. — Нямаше право да му заповядва, тук, в този замък, който скоро щеше да бъде негов, но тонът й не допусна възражение. — Остави ме с татко и със скръбта ми, нямам какво повече да ти кажа. Иди си. Иди си!
Искаше само да си легне, да затвори очи и да заспи, и да се моли да не я споходят сънища.
АРЯ
Небето беше черно като стените на Харънхъл зад тях и дъждът се лееше тихо и непрестанно, приглушаваше тропота на копитата на конете и се стичаше по лицата им.
Яздеха на север, надалече от езерото, по разкаляния селски път. Аря водеше в неуморен тръс докато дърветата около тях не се сгъстиха. Горещата баница и Джендри се стараеха да не изостават. Вълци виеха някъде в далечината и тя чуваше тежкото дишане на Баницата. Никой не проговаряше. От време на време Аря се обръщаше да се увери, че двете момчета не са изостанали твърде много и да види дали не ги гонят.
Знаеше, че рано или късно ще тръгнат по дирите им. Беше откраднала три коня от конюшните и карта и кама от покоите на самия Рууз Болтън, а на всичко отгоре беше убила пазача на задната порта, като му сряза гърлото, когато той се наведе да вдигне изтърканата желязна монета, дадена й от Джакен Х’гхар. Щяха да го намерят и щеше да се вдигне голямата врява. Щяха да събудят лорд Болтън и да претърсят Харънхъл от таваните до мазетата, и тогава щяха да открият, че липсват картата и камата, заедно с три меча от оръжейната, хляб и сирене от кухните, едно хлебарче, един ковашки чирак и една виночерпка на име Нан… или Невестулката, или Ари, зависи кого ще попиташ.
Владетелят на Дредфорт нямаше да тръгне лично. Рууз Болтън щеше да си остане в леглото, меката му бяла плът щеше да е покрита с пиявици, и щеше да раздава заповеди с тихия си шепнещ глас. Ловът сигурно щеше да поведе неговият човек Уолтън, онзи, когото наричаха Стоманените пищялки заради наколенниците, които никога не сваляше от дългите си крака. Или щеше да е мърлявият Варго Хоут с неговите наемници, наричащи себе си Храбрата дружина. Другите ги наричаха Кървавите глумци (макар и никога в лицата им), а понякога и Стъпковците — заради навика на лорд Варго да сече ръцете и стъпалата на хора, които са го ядосали.
„Ако ни хванат, ще ни отсекат ръцете и краката — помисли Аря, — а след това Рууз Болтън ще ни одере живи.“ Още беше облечена в дрехите си на паж, а над сърцето й беше извезан гербът на лорд Болтън — одраният мъж на Дредфорт.
Всеки път щом се обърнеше, очакваше да види пламъците на факли, изливащи се от далечната порта на Харънхъл или пробягващи по бойниците на високите стени, но нямаше нищо. Харънхъл продължаваше да спи, докато не се изгуби в тъмното и мрачният му силует не се скри зад дърветата.