Когато стигнаха първия поток, Аря пое по извиващото се русло. Яздиха така около четвърт миля, след което излязоха на каменист бряг. Надяваше се, че ако преследвачите им поведат кучета, това ще ги накара да изгубят миризмата. На пътя не можеха да останат. „Смърт има на пътя — каза си тя. — Смърт има по всички пътища.“
Джендри и Горещата баница не оспорваха избора й. В края на краищата картата държеше тя, а Горещата баница изглеждаше почти толкова наплашен от нея, колкото и от възможните им преследвачи. Нали беше убила пазача. „По-добре е да се бои от мен — каза си тя. — Така поне ще прави каквото му кажа, вместо да забърка някоя глупост.“
Даваше си сметка, че самата тя би трябвало да е изплашена. Беше само на десет години — слабичко момиче, яздещо на откраднат кон в тъмната гора. Но кой знае защо, се чувстваше много по-спокойна, отколкото в Харънхъл. Дъждът беше измил кръвта от пръстите й, а на гърба имаше меч. Вълци дебнеха в тъмното като длъгнести сиви сенки, но Аря Старк изобщо не се страхуваше. „Страхът реже по-дълбоко от мечовете“, шепнеше си тя думите, на които я беше учил Сирио Форел. И си повтаряше също така думите на Джакен: „Валар моргулис“.
Дъждът спря и заваля отново, и пак спря, и пак заваля, но си имаха наметала, които ги пазеха. Аря продължаваше да води упорито, но бавно — твърде тъмно беше под дърветата за по-бърза езда. Никое от двете момчета не беше добър ездач, а от размекнатата земя стърчаха дебели коренища и скрити под шумата камъни. Прекосиха друг път с дълбоки, пълни с дъждовна вода коловози, но Аря остави и него. Водеше ги през заоблените хълмове, през ниски горички и гъсти храсталаци, по дъното на тесни долове, където натежалите от дъждовната влага клони ги шибаха в лицата.
Кобилата на Джендри веднъж се спъна и го хвърли от седлото, но слава на боговете, нито конят, нито ездачът пострадаха, а Джендри само я изгледа с вечното си упорито изражение и отново се качи на седлото, без да каже и дума. Скоро след това се натъкнаха на три вълка, които разкъсваха тялото на убит фавн. Когато конят на Горещата баница подуши миризмата, изцвили уплашено и побягна. Два от вълците също хукнаха, но третият вдигна глава и оголи зъби, готов да брани плячката си.
По-късно минаха през някакво изпепелено село и подкараха внимателно между руините на почернелите къщи и покрай мъртъвците, обесени на ябълките покрай пътя. Когато Горещата баница ги видя, започна да се моли, зашептя плаха молитва към Майката за милост и я заповтаря неспирно. Аря изгледа отдолу останалите вече почти без плът трупове в гниещите им дрипи и изрече собствената си молитва. „Сир Грегър — гласеше тя, — Дънсън, Поливър, Раф Сладура. Веселяка и Хрътката. Сир Илин, сир Мерин, крал Джофри, кралица Церсей.“ Завърши с валар моргулис, пипна монетата на Джакен, прибрана грижливо под колана й, след което се пресегна и без да спира, си откъсна една ябълка между обесените мъртъвци. Беше презряла и червива, но тя я изяде с червеите.
Този ден настъпи без зора. Небето бавно изсветля, но така и не видяха слънцето. Строените като войници борове стърчаха облечени в мрачно зелено, широколистните дървета — с ръждивочервено и златисто, тук-там започнало да покафявява. Спряха колкото да напоят конете, да хапнат студената си оскъдна закуска — разчупиха един от самуните, откраднат от Баницата от кухните, и си поделиха парче кораво сирене.
— Знаеш ли къде отиваме? — попита я Джендри.
— На север — каза Аря.
Горещата баница се огледа недоверчиво.
— А къде е север?
Тя му посочи с парчето сирене.
— Ей натам.
— Но слънце няма. Откъде знаеш?
— По мъха. Виждаш ли как расте главно от едната страна на дърветата? Това е юг.
— Какво ще търсим на север? — попита Джендри.
— Тризъбеца. — Аря разгъна откраднатата карта да им покаже. — Виждате ли? Стигнем ли Тризъбеца, ще трябва просто да продължим нагоре по течението, за да стигнем до Речен пад, ето тук. — Пръстът й се плъзна по картата. — Пътят е дълъг, но няма да се изгубим, стига да се придържаме към реката.
Горещата баница примига над картата.
— Кое е Речен пад?
Речен пад беше нарисуван като кула на замък между сливащите се две реки, Повален камък и Червена вилка.
— Ето. — Тя му показа. — Пише „Речен пад“.
— Ама ти можеш да четеш? — удиви се той, сякаш му беше казала, че може да върви по вода.
Аря кимна.
— Стигнем ли до Речен пад, спасени сме.
— Така ли? Защо?