„Защото Речен пад е замъкът на дядо ми и моят брат Роб ще е там“, искаше й се да му каже. Но прехапа устна и нави картата.
— Защото така. Но само ако стигнем дотам.
Качи се първа на седлото. Беше й неприятно, че трябва да крие истината от Горещата баница, но не можеше да му довери тайната си. Джендри знаеше, но това беше друго. Джендри също си имаше тайна, макар че, изглежда, сам не знаеше каква точно е тя.
Хълмовете не бяха високи, нито особено стръмни, но сякаш нямаха край и на тях скоро им омръзна това безкрайно спускане и катерене и поеха по равното, покрай коритата на малки поточета и през лабиринт от плитки дерета, където дърветата ги закриваха със саван от есенни листа.
От време на време тя пускаше Джендри и Баницата напред, а сама се връщаше да се помъчи да обърка следите им, като през цялото време се вслушваше за преследвачи. „Твърде бавно — казваше си, прехапала устна, — твърде бавно вървим, ще ни догонят.“ Веднъж от билото на един рид забеляза тъмни фигури да прехвърлят потока в долината под тях и за миг се уплаши, че конниците на Рууз Болтън са ги догонили, но когато погледна отново, разбра, че това е глутница вълци. Сбра длани пред устата си и ги поздрави с вой: „Аууууууууууууууууууооооооооооооооооооо!“ Когато най-големият от вълците вдигна глава и й отвърна, Аря потръпна.
Някъде към пладне Горещата баница започна да се оплаква. Задникът му се бил натъртил, а седлото го ожулило между краката, и освен това трябвало да поспи.
— Толкова съм уморен, че ще падна от коня. Аря погледна Джендри.
— Ако падне, кой според теб ще го намери пръв, вълците или Глумците?
— Вълците — отвърна Джендри. — Имат по-добър нюх. Горещата баница отвори уста и я затвори. Не падна от коня. Скоро след това дъждът започна отново. Все още не бяха зървали слънцето. Ставаше все по-студено, бели валма мъгла започнаха да се стелят между боровете и скоро покриха земята.
Джендри се чувстваше почти толкова зле, колкото Горещата баница, но беше упорит и не се оплакваше. Седеше непохватно в седлото, с много решително изражение, но за Аря не беше трудно да разбере, че хич го няма в ездата. „Трябваше да се сетя“ — помисли си тя. Самата тя беше яздила, откакто се помнеше, отначало пони като малка, след това — кон, но Джендри и Горещата баница бяха градски момчета, а градското простолюдие ходеше пеш. Йорен им беше дал животни за езда, когато ги взе от Кралски чертог, но да седиш на магаре или да се друсаш в някой фургон по кралския път беше едно. Да водиш ловджийски кон през дивите гори и изгорелите поля беше съвсем друго.
Аря разбираше, че сама би напреднала много повече, но не можеше да ги остави. Те бяха нейната глутница, приятелите й, единствените живи приятели, които й бяха останали, и ако не беше тя, щяха да си останат в Харънхъл: Джендри да се поти над наковалнята си, а Горещата баница — в кухните. „Ако Глумците ни хванат, ще им кажа, че съм дъщеря на Нед Старк и сестра на Краля на Севера. Ще им заповядам да ме отведат при брат ми и да не посягат на Баницата и на Джендри.“ Но можеше да не й повярват, а и да й повярваха… лорд Болтън беше знаменосец на брат й, но въпреки всичко я плашеше. „Няма да позволя да ни хванат — закле се безмълвно Аря и посегна над рамото си да пипне дръжката на меча, който Джендри беше откраднал за нея. — Няма.“
Късно следобед излязоха от дърветата и се озоваха на брега на някаква река. Горещата баница изрева от възторг.
— Тризъбеца! Сега просто трябва да тръгнем срещу течението, както ни каза. Почти стигнахме!
Аря прехапа устна.
— Не мисля, че това е Тризъбеца. — Реката беше придошла от дъжда, но въпреки това не изглеждаше по-широка от тридесетина стъпки. Помнеше, че Тризъбеца е доста по-широк. — Много малка е, за да е Тризъбеца, а и не сме изминали достатъчно път.
— Изминахме — настоя Горещата баница. — Цял ден яздихме и почти не сме спирали. Трябва да сме изминали много път.
— Я дай да погледнем пак картата — каза Джендри.
Аря слезе, извади картата и я разгъна. Дъждът забарабани по кожата.
— Ние сме някъде тук, мисля — рече тя и посочи.
— Но — каза Баницата, — това не може да е целият път, който минахме. Виж, Харънхъл е ето тук, до пръста ти, ти почти го докосваш. А яздихме цял ден!
— Има много и много мили преди да стигнем Тризъбеца — каза тя. — Няма да го стигнем за дни. Това е друга река, някоя от тези, виж. — Показа му една от по-тънките сини линии, всяка със ситно изписано по посока на течението й име. — Реката Дари или Зелена ябълка, или Девичата… ето тук, тази, Малка върбица, може да е тя.