— Лъжеш — каза й той. — Продължавай, ако си толкова глупава, но аз спирам. Поемам първия пост. Ти поспи.
— А Горещата баница?
Джендри й посочи. Горещата баница вече беше свит на кълбо под наметалото си върху постеля от мокри листа и тихо похъркваше. В юмрука си стискаше голямо парче сирене, но изглежда, беше заспал между хапките.
Аря разбра, че няма смисъл да спори. Джендри беше прав. „Глумците също ще трябва да спят“, каза си тя с надеждата, че ще е така. Беше толкова уморена, че едва успя да се смъкне на земята, но не забрави да върже коня преди да си намери място под един бряст. Земята беше корава и влажна. Зачуди се колко ли време ще мине, докато пак ще може да поспи в легло, с топла храна и огън да я стопли. Последното, което направи преди да затвори очи, беше да извади меча си от ножницата и да го постави до себе си.
— Сир Грегър — прошепна тя. — Дънсън, Поливър, Раф Сладура. Веселяка и… Веселяка… Хрътката…
Сънищата й бяха червени и диви. Глумците ги настигаха, бяха поне четирима — бледоликият лисенец и един тъмнокож свиреп мъж с брадва от Ибин, нашареният с белези дотрак Иго и един от Дорн, чието име така и не бе научила. Приближаваха се, препускайки в дъжда, ръждясалите им ризници стържеха върху кожените елеци, мечовете и брадвите им дрънчаха на седлата. Мислеха си, че идват да я уловят, осъзна тя с цялата странно рязка увереност, присъща на сънищата, но грешаха. Тя беше ловецът, а плячката бяха те.
В съня си Аря не беше малкото момиче. Беше вълк, грамаден и силен, и когато излезе от дърветата пред тях и оголи зъби в ниско протяжно ръмжене, надуши вонята на страх на коне, както и на хора. Конят на лисенеца се изправи на задните си крака и изцвили от ужас, а другите си завикаха на човешка реч, но преди да успеят да реагират, другите вълци изскочиха от тъмното и от дъжда, голяма глутница, мършави, мокри и мълчаливи.
Битката беше кратка и кървава. Косматият мъж падна още докато вадеше брадвата си, тъмнокожият издъхна, докато опъваше лъка си, а светлокожият от Лис обърна коня си да побегне. Братята и сестрите й го догониха, налитаха от всички страни, хапеха коня му за краката — и разкъсаха гърлото на мъжа още докато падаше на земята.
Само мъжът със звънчетата в косата остана на място. Конят му изрита една от сестрите й в главата, друг от братята й той посече с извития си сребърен нокът, а косата му тихо звънеше.
Изпълнена с гняв, тя скочи на гърба му и го събори от седлото. Докато падаха, челюстите й се забиха в мишницата му, зъбите й потънаха в кожа, вълна и мека плът. Когато паднаха, тя дръпна свирепо със зъби, откъсна крака му от рамото и го разтърси. В студения, черен дъжд пръснаха топли червени капки.
ТИРИОН
Събуди се от скърцането на старите железни панти.
— Кой е? — изграчи той. Добре поне че гласът му се беше върнал, колкото и прегракнал да беше. Треската още го мъчеше и Тирион нямаше представа за часа. Колко беше спал този път? Беше толкова изтощен, толкова дяволски изтощен. — Кой е? — отново извика той, този път малко по-силно. От открехнатата врата се просмукваше светлина на факли, но самата спалня се осветяваше единствено от догарящата до леглото му свещ.
Като видя пристъпващия към него силует, Тирион потръпна. Тук, в Стегата на Мегор, всички слуги бяха платени от кралицата, така че всеки посетител можеше да се окаже поредният убиец на Церсей, пратен да довърши работата, започната от сир Мандън.
Мъжът влезе в осветения от свещта кръг, огледа пребледнялото лице на джуджето и се изкиска.
— Порязал си се при бръсненето, а?
Пръстите на Тирион пробягаха по дългата резка, започваща над едното му око и свършваща чак на челюстта, през онова, което беше останало от носа му.
— С един страшно голям бръснач, да.
Черната коса на Брон беше току-що измита и вчесана назад, за да открои коравите черти на лицето му. Носеше високи ботуши от мека кожа, широк колан, обкован със сребро, и светлозелен копринен плащ. В широката диагонална зелена ивица на тъмното му вълнено палто беше извезана огнена верига.
— Къде беше? — скара му се Тирион. — Пратих да те повикат… трябва да беше поне преди два дни.
— Преди четири — отвърна наемникът. — Два пъти идвах и все те заварвах да спиш като умрял.
— Не съм умрял. Макар че скъпата ми сестра се постара. — Може би не трябваше да го казва на глас, но му беше все едно. Церсей стоеше зад опита на сир Мандън да го убие и той го знаеше и в червата си. — Каква е тази грозотия на гърдите ти?