— Значи един от Черно котле е пуснал отровата в чашата на Джофри? — Сега тя си спомни, че сир Озмунд беше близо до краля цялата нощ.
— Да съм казвал такова нещо? — Лорд Петир сряза един сочен портокал на две и предложи едната половина на Санса. — Младежите бяха твърде вероломни, за да бъдат включени в този план… а на Озмунд вече не можеше да се разчита, след като влезе в Кралската гвардия. Убедил съм се, че тези бели плащове правят нещо с хората. Дори с човек като него. — Отвори уста, стисна портокала и сокът потече в нея. — Обожавам сока, но не мога да понасям лепкавите пръсти — оплака се той и избърса ръцете си. — Чисти ръце, Санса. Каквото и да правиш, трябва да се грижиш ръцете ти да остават чисти.
Санса си гребна с лъжичка от своя портокал.
— Но след като не е бил никой от Черно котле и не е бил сир Донтос… вие дори не бяхте в града, а не е възможно да е бил Тирион…
— Други предположения не ни ли хрумват, миличко? Тя поклати глава.
— Аз не… Петир се усмихна.
— Бас държа, че по някое време на вечерята някой ти е казал, че мрежичката на косата ти се е разбъркала, и я е оправил.
Санса вдигна ръка към устата си.
— Не искате да кажете, че… но тя искаше да ме отведе в Планински рай, да ме омъжи за своя внук…
— За милия благочестив и добросърдечен Уилас Тирел. Бъди благодарна, че те пощадиха, щеше да ти омръзне до смърт. Старицата обаче съвсем не е скучна, признавам й го. Същинска стара вещица, и съвсем не е толкова немощна, колкото се прави. Когато отидох в Планински рай да се пазаря за ръката на Марджери, тя остави сина си да вилнее, докато ме разпитваше за нрава на Джофри. Хвалех го до небесата, разбира се… докато хората ми разправяха притесняващи истории на слугите на лорд Тирел. Така се изигра играта.
— Аз също така посях идеята сир Лорас да облече бялото — засмя се той. — Не че лично го предложих, щеше да е твърде грубо. Но хората от свитата ми заразправяха тук-там ужасни приказки как тълпата убила сир Престън Грийнфилд и обезчестила лейди Лолис, а също така пуснаха няколко сребърника на армията певци на лорд Тирел, за да попеят за Риам Редвин, за Сервин Огледалния щит и за принц Емон, Рицаря на драконите. Една лира може да бъде не по-малко опасна от един меч, ако попадне в подходящи ръце. Мейс Тирел всъщност си въобрази, че е негова идеята включването на сир Лорас в Кралската гвардия да стане част от брачната сделка. Кой по-добре би могъл да защитава дъщеря му от нейния великолепен брат? А и това го освободи от трудната задача да търси земи и невяста за трети син, усилие, което никога не е леко и е двойно по-трудно в случая със сир Лорас. — Но както и да е. Лейди Олена нямаше да допусне Джоф да навреди на скъпата й мила внучка, но за разлика от сина си, също така разбираше, че при всичките му цветя и прелести, сир Лорас е със също толкова горещ нрав, колкото Джайм Ланистър. Хвърли Джофри, Марджери и Лорас в едно гърне и кашата за едно кралеубийство я смятай за сготвена. Старицата също така разбра още нещо. Синът й беше решен да направи Марджери кралица, а за това му трябваше крал… но не му беше нужен Джофри. Скоро ще имаме друга сватба, само почакай и ще видиш. Марджери ще се ожени за Томен. Ще си запази коронката, както и девствеността си, макар да не й трябва нито едното, нито другото, но има ли значение? Великият западен съюз ще бъде съхранен… за известно време поне.
„Марджери и Томен.“ Санса не знаеше какво да каже. Марджери Тирел й беше харесала, както и дребничката й свадлива баба. Беше си мислила с копнеж за Планински рай с неговите градинки и музиканти, с ладиите по Мандър — далечен отглас на този пуст бряг, където беше сега. „Тук поне съм в безопасност. Джофри е мъртъв, той вече не може да ме нарани, а сега аз съм само едно незаконородено момиче. Алайн Каменна си няма съпруг, нито наследство.“ А и леля й също щеше скоро да дойде. Дългият кошмар, наречен Кралски чертог, вече беше зад гърба й и позореният й брак — също. Можеше да си направи своя нов дом тук, точно както казваше Петир.
Минаха осем дълги дни, докато Лиза Арин най-после пристигне. В пет от тях валеше непрестанно и Санса седеше отегчена и изнервена край огъня, до старото сляпо куче. Беше твърде болнаво и беззъбо, за да излиза да пази с Брийн, и повечето време спеше, но когато го потупа по гърба, то изскимтя и облиза ръката й, след което бързо станаха приятели. Когато дъждът спря, Петир я разходи около укреплението си. Много камънаци притежаваше, точно както й беше казал. Имаше едно място, където при прилив водата се изстрелваше от тясна дупка в скалата и изригваше на тридесет стъпки във въздуха, и друго, където някой беше изсякъл седмолъчата звезда на новите богове в лицето канарата. Петир й обясни, че бележела едно от местата, където слезли андалите, когато дошли през морето, за да отнемат Долината от Първите хора.