— Навярно бих могъл да легна с теб сега, а да се венчаем по-късно? Лейди Лиза се закикоти като момиченце. — О, Петир Белиш, колко си порочен! Не, казах, не, аз съм господарката на Орлово гнездо и ти заповядвам да се ожениш за мен още в този миг!
Петир сви рамене.
— Както заповядаш. Както винаги, пред теб съм напълно безпомощен.
Само след час си казаха клетвите, застанали под балдахина на синьото небе, докато слънцето гаснеше на запад. След това под малката кула подредиха маси и насядаха да пируват с пъдпъдъци, сърнешко, печен глиган и медовина. Когато мракът се сгъсти, запалиха факли. Певецът на Лиза изпя „Неизречената клетва“, „Сезоните на любовта ми“ и „Две сърца, туптящи в едно“. Няколко от по-младите рицари дори поканиха Санса на танц. Леля й също танцува, полите й се вихреха, щом Петир я завъртеше. Медовината и самата сватба сякаш свалиха години от лейди Лиза. Смееше се на всичко, стига да държеше ръката на съпруга си, и очите й засилваха, щом го погледнеше.
Когато дойде време за отвеждането в брачното ложе, рицарите й я отнесоха горе, като я разсъбличаха по пътя и сипеха мръсни шеги. „Тирион ми спести това“ — спомни си Санса. Нямаше да е чак толкова лошо, ако я бяха събличали за мъж, когото обичат приятели, които обичат и двамата. „Но Джофри…“ Санса потръпна.
Леля й беше довела със себе си само три дами, затова те настояха Санса да дойде с тях да разсъблекат лорд Петир и да го отведат до брачното му ложе. Той се подчини охотно и през цялото време ръсеше мръсотии. Докато го отведат в кулата и смъкнат дрехите му, другите жени се бяха зачервили, с развързани връзки на роклите, разбъркани фусти и омачкани поли. Но Кутрето само се усмихна на Санса, докато го вкарваха в спалнята, където го чакаше лейди съпругата му.
Лейди Лиза и лорд Петир си бяха заделили третия етаж на кулата, но тя беше толкова мъничка… а вярна на думата си, леля й запищя. Навън беше започнало да вали, затова на гостите се наложи да влязат в залата на приземния етаж и чуха почти всяка дума.
— Петир — застена леля й. — О, Петир, Петир, миличкият ми Петир, ох ох ох! Точно така, Петир, точно там. Там ти е мястото. — Певецът на лейди Лиза подхвана един по-неприличен вариант на „Вечеря за милейди“, но дори пеенето и свиренето му не можаха да заглушат виковете на Лиза. — Направи ми бебе, Петир — писна тя, — направи ми още едно сладичко бебенце. Ох, Петир, скъпият ми, миличкият ми, ПЕТИИИИИР! — Последният й врясък беше толкова силен, че кучетата се разлаяха, а две от придворните дами едва сдържаха смеха си.
Санса слезе по стъпалата и излезе навън. Лекият дъжд ромонеше по остатъците от пира, но въздухът беше чист и свеж. Споменът за собственото й венчило с Тирион беше като пред очите й. „В тъмното аз съм Рицарят на цветята — беше казал той. — Мога да съм добър с теб.“ Но това си беше поредната ланистърска лъжа. „Едно куче, знаеш ли, може да подуши една лъжа“, беше й казал веднъж Хрътката. Тя почти чу грубия му, хриплив глас. „Огледай се само и подуши добре. Всички тук са лъжци и всеки — по-добър от теб.“ Зачуди се какво ли е станало със Сандор Клегейн. Дали знаеше, че са убили Джофри? И дали щеше да го интересува? Толкова години беше заклетият щит на принца.
Дълго остана навън. Когато най-после тръгна към постелята си, мокра и премръзнала, само тлеещата жарава в огнището светеше в тъмната зала. Отгоре не се чуваше нито звук. Младият певец седеше в един ъгъл и свиреше някаква бавна песен. Една от слугините на леля й се целуваше с един рицар в креслото на лорд Петир и ръцете им ровеха палаво под дрехите им. Неколцина мъже хъркаха мъртвопияни, а един шумно повръщаше в нужника. Санса завари старото сляпо куче на Брийн свряно в малката й ниша и си легна до него. Песът се събуди и я близна по лицето.
— Ех ти, тъжно старо куче — промълви тя и разроши козината му.
— Алайн. — Над нея беше застанал певецът на леля й. — Сладка Алайн. Аз съм Марилион. Видях те като влезе от дъжда. Нощта е студена и влажна. Нека да те стопля.
Старото куче вдигна глава и изръмжа, но певецът го плесна през муцуната и то закуцука със скимтене и ги остави.
— Марилион? — повтори тя колебливо. — Вие… много мило, че сте помислили за мен, но… моля да ме извините. Много съм уморена.
— И си много красива. Цяла нощ редя песни за теб в главата си. Куплет за очите ти, балада за устните ти, дует — за гърдите ти. Но няма да ги изпея. Много са нищожни, недостойни са за такава красота. — Седна на леглото й и сложи ръка на крака й. — Позволи ми да ти попея с тялото си.