— Септа Мордейн ме научи достатъчно добре.
— Очите на Робърт са слаби, но обича да му четат — каза лейди Лиза. — Най-много обича разказчета за животни. Знаеш ли онази песничка за пиленцето, дето се преоблякло като лисанка? Пея му я непрекъснато, но не му омръзва. И обича да играе на „подскочи жаба“, на „завърти меч“ и на „ела в замъка ми“ — но винаги трябва да го оставяш да печели. Това е съвсем уместно, не мислиш ли? Все пак той е господарят на Орлово гнездо, не бива никога да го забравяш. Ти си от знатен род, от Старките на Зимен хребет, а те винаги са били горди, но сега Зимен хребет е рухнал, а ти не си нищо повече от едно просякинче, така че остави тази гордост настрана. Благодарността повече ще ти подхожда при сегашните обстоятелства. Да, и покорство. Моят син ще има една благодарна и покорна жена.
ДЖОН
Ден и нощ кънтяха брадвите.
Джон не помнеше кога за последен път е спал. Затвореше ли очи, сънуваше битки. Отвореше ли ги, се биеше. Дори в Кралската кула чуваше непрестанното дънене на бронз, кремък и стомана в дърво, а когато се опитваше да отдъхне в топлия заслон горе на Вала беше още по-шумно. Манс беше включил в действие и тежки чукове и дълги триони със зъби от кост и кремък. Веднъж, докато се унасяше в изтощителен сън, от Гората на духовете се чу силен пукот и един огромен смърч се срина сред облак от прах и иглички.
— Лорд Сняг — каза Оуен и го разтърси за рамото. — Съмва се. Подаде ми ръка да му помогне да се изправи. Разбудиха се и другите, забутаха се, навличайки ботушите и затягайки коланите на мечовете в тясното пространство на заслона. Никой не проговори. Твърде уморени бяха, за да говорят. Малцина от тях бяха слизали от Вала през лоследните дни. Черен замък го бяха оставили на майстер Емон, сир Винтън Дебелия и още неколцина, твърде стари, за да държат оръжие.
— Сънувах, че кралят е дошъл — каза Оуен. — Майстер Емон пратил гарван и крал Робърт дойде с цялата си сила. Сънувах, че виждам златни знамена.
Джон се усмихна насила.
— Това би било хубава гледка, Оуен. — Стисна устни от болката, жегнала го в крака, заметна черното кожено наметало на раменете си, взе си патерицата и излезе на Вала.
Вятърът прати ледени ластари по дългата му кафява коса. На половин миля на север дивашките станове се бяха размърдали, огньовете им отправяха димни пръсти, които дращеха бледосивото утринно небе. Огледа шатрите от кожа и колибите от дървета и сплетени клони. На изток се виждаха коневръзи, на запад — мамути; а хора имаше навсякъде: точеха мечовете си, слагаха остриета на грубите си копия, навличаха грубите си доспехи от кожа, рог и кости. Още хиляди и хиляди се криеха в гората — тя им предлагаше заслон от стихиите и ги криеше от очите на омразните „врани“.
Стрелците вече пристъпваха напред и бутаха пред себе си кожените си прикрития.
— Ето че идат стрелите ни за закуска — заяви бодро Пип, както правеше всяка заран.
„Добре е, че се шегува с това — помисли Джон. — Все някой трябва да го прави.“ Преди три дни една от тези стрели за закуска беше улучила Арин Червения от Розов лес в крака. Още можеше да се види тялото му в подножието на Вала, ако човек си направеше труда да се наведе достатъчно. Джон реши, че е по-добре да се смеят на шегата на Пип, отколкото да мислят за Арин.
Прикритията представляваха наклонени дървени щитове, достатъчно широки, за да се скрият зад тях петима от свободния народ. Стрелците ги бутаха пред себе си, после коленичеха зад тях и стреляха през процепи в дървото. Първия път, когато диваците ги изтъркаляха напред, Джон заповяда да пуснат огнени стрели и подпалиха няколко, но след това Манс почна да ги покрива със сурови кожи. Сега всички огнени стрели на света не можеха да ги подпалят. Братята дори започнаха да се обзалагат кой от сламените им часови ще събере повече стрели преди да рухне. Ед Скръбния водеше с четири, а Отел Ярвик, Катурения Джон и Ват Дългото езеро имаха по три. Пип пък започна да нарича плашилата с имената на загиналите им братя.
— Така изглежда все едно, че сме повече — каза той.
— Повече със стрели в коремите — проплака Грен, но хрумването като че ли поокуражи братята, затова Джон позволи имената да останат и наддаването продължи.