На самия ръб на Вала стърчеше на три тънки крака месингово „мирско око“. Навремето майстер Емон го беше използвал, за да се взира в звездите — преди собствените му очи да го предадат. Дори от това разстояние с негова помощ не можеше да се сбърка огромната бяла шатра на Манс Райдър, съшита от кожите на бели мечки. Мирските лещи толкова приближаваха диваците, че дори можеше да различи лицата им. От самия Манс тази заран и помен нямаше, но жена му Дала поддържаше огъня отвън, а сестра й Вал доеше една коза до шатрата. Дала изглеждаше толкова наедряла, че беше цяло чудо, че може да се движи. „Детето ще дойде много скоро — помисли Джон, отмести окото на изток и намери костенурката. — Ей това също ще се появи много скоро.“ През нощта диваците бяха одрали един умрял мамут и сега замятаха суровата кървава кожа върху покрива на костенурката, още един пласт над кожите от овце и дивеч. Костенурката беше с кръгъл връх и осем огромни колелета, а под кожите имаше здрава дървена решетка. Когато диваците бяха започнали да я коват, Сатена помисли, че строят кораб. „Не е далече от истината.“ Костенурката представляваше преобърнат корпус, отворен при носа и кърмата — нещо като дълга зала на колела.
— Направиха си я, нали? — попита Грен.
— Почти. — Джон избута окото настрана. — Май днес ще дойде. Напълнихте ли буретата?
— Всички. През нощта са замръзнали здраво, Пип провери. Грен доста се беше променил от онова едро тромаво червеноврато момче, с което Джон се бе сприятел. Беше израснал с половин стъпка, гърдите и раменете му бяха заякнали, и нито беше рязал косата си, нито подрязвал брадата си след Юмрука на Първите. Изглеждаше грамаден и космат досущ като бизон, прякора, който му беше лепнал сир Алисър по време на обучението им. Но сега изглеждаше отпаднал. Когато Джон му го каза, Грен кимна.
— Чувам брадвите им нощем. Не мога да заспя от толкова сечене.
— Тогава иди да поспиш сега.
— Не искам.
— Аз искам. Искам да си починеш. Хайде, няма да те оставя да спиш по време на боя. — Усмихна се насила. — Ти си единственият, който може да размърда проклетите бурета.
Грен тръгна към заслона, а Джон се върна при далекогледа и затърси из стана на диваците. От време на време по някоя стрела профучаваше над главата му, но той беше научил да не им обръща внимание. Разстоянието беше голямо, а ъгълът на стрелбата — лош, възможността да го улучат — нищожна. Не можа да види Манс Райдър, но забеляза Тормунд Ужаса на великаните и двама от синовете му около костенурката. Синовете му се мъчеха с мамутската кожа, а Тормунд ръфаше печен кози крак и ревеше заповеди. На друго място видя дивака превъплъщенец Варамир Шестте кожи — вървеше през дърветата със скалната котка по петите му.
Когато чу дрънченето на веригите на макарата и железния стон на отварящата се врата на клетката, разбра, че Хоб им носи закуската, както всяка сутрин. Гледката с костенурката на Манс беше изцедила всичкия му апетит. Маслото беше почти привършило, а последното буре с катран беше изтъркаляно през ръба на ледената стена преди две нощи. Скоро щяха да привършат и стрелите, а нямаха стрелари да им направят нови. А по-предната нощ от запад беше долетял гарван, от сир Денис Малистър. Боуен Марш, изглежда, беше подгонил диваците чак до Сенчестата кула и още по-нататък, чак до мрачното Ждрело. При Моста на черепите беше срещнал Ревливеца с триста диваци и беше спечелил кървава битка. Но битката беше струвала скъпо. Над сто братя убити, сред които сир Ендрю Тарт и сир Аладейл Макарата. Стария Нар беше върнат в Сенчеста кула тежко ранен. Лекуваше го майстер Мълин, но щеше да мине доста време, докато стане годен да се върне в Черен замък.
Когато го прочете, Джон беше изпратил Зей до Къртичино на най-здравия им кон, за да помоли селяните да помогнат с хора на Вала. Тя така и не се върна. Когато прати Мъли след нея, той се върна и им донесе, че цялото село е напуснало. Най-вероятно Зей беше тръгнала с тях, право по кралския път. „Може би и ние трябва да направим като тях“ — помисли си вяло Джон.
Гладен или не, яде насила. Трябваше да яде, за да има сили. „А и може да се окаже последната ми храна. Може да е последната храна за всички нас.“ И тъкмо напълни корема си с хляб, сланина, лук и сирене, когато Коня изрева:
— Иде!
Никой не попита „какво“ иде. Нито пък на Джон му трябваше мирското око на майстера, за да я види как се тътри между предните шатри и дърветата.