— Не прилича много на костенурка — отбеляза Сатена. — Костенурките нямат козина.
— Повечето и колела нямат — каза Пип.
— Изсвири с бойния рог — заповяда Джон и Бурето изсвири два зова да събуди Грен и другите спящи, които бяха стояли на пост през нощта. Когато диваците настъпваха, Валът имаше нужда от всеки човек. „Боговете виждат, малко сме.“ Джон се озърна към Пип, Бурето и Сатена, Коня, Оуен и Тъпака, Тим Вързания език, Мъли, Празния ботуш и останалите, и се помъчи да си представи как тръгват рамо до рамо и меч до меч срещу сто крещящи диваци в мразовития мрак на онзи тунел, само с няколко железни решетки, които ги делят. И до това можеше да се стигне, ако не успееха да спрат костенурката преди да бъде разбита вратата.
— Голяма е — каза Коня. Пип млясна и подвикна:
— Помислете колко супа ще стане от нея. — Шегата му угасна, мъртвородена. „Изглежда почти умрял — помисли Джон. — Но всички сме такива.“ Кралят отвъд Вала разполагаше с толкова хора, че можеше да пуска винаги нови щурмоваци напред, но същата шепа черни братя трябваше да посреща всеки щурм и това ги беше превърнало в дрипи, също като плашилата.
Мъжете под дървото и кожите щяха да я теглят с все сила, да напъват с рамене и мишци, да изпъват жили, мъчейки се да превъртат колелата, но щом костенурката се опреше в портата, щяха да заменят въжетата с брадви. Добре поне че днес Манс не изпращаше напред мамутите си. Джон се радваше за това. Страховитата им мощ се беше изтощила пред Вала, а огромният им размер само ги превръщаше в лесни мишени. Последният от тях мреше вече от един ден и една нощ и скръбният му зов разкъсваше слуха им.
Костенурката се тътреше бавно през камъни, буци и храсти. Предишните атаки бяха стрували на свободния народ повече от сто жертви. Повечето още лежаха там, където бяха паднали. В затишията враните щяха да долетят и да започнат своя пир, но сега се разлетяха с крясъци. Видът на тази костенурка не им хареса повече, отколкото на него.
Сатена, Коня и останалите го гледаха и чакаха заповедите му. „Валът е мой“ — напомни си той.
— Оуен, при катапултите. Буре, двамата с Празен ботуш — на скорпионите. Останалите изпънете лъковете. Огнени стрели. Да видим дали ще можем да я подпалим. — Джон знаеше, че усилието сигурно ще е напразно, но щеше да е по-добре, отколкото да стоят и да гледат безпомощни.
Тромава и бавна, костенурката бе лесна мишена и скоро стрелците му с лъкове и арбалети я превърнаха в дървен таралеж… но мокрите кожи я пазеха и горящите стрели гаснеха още щом се забиеха в нея. Джон изруга тихо.
— Скорпиони — изкомандва той. — Катапулти.
Металните стрели на скорпионите се забиха дълбоко в кожите, но не нанесоха повече щети от горящите стрели. Камъните отскачаха от покрива на костенурката, оставяйки в дебелите пластове кожа само трапчинки. Някой камък от големите катапулти можеше и да я строши, но единият се беше съборил, а диваците заобиколиха отдалече полето на поразяване на другия.
— Джон, тя идва — каза Оуен Тъпия.
Виждаше го и сам. Педя по педя, крачка по крачка, костенурката се приближаваше с търкаляне, тропот и подрусване, и минаваше зоната на поразяване. Успееха ли диваците да стигат ледената стена, тя щеше да им осигури пълна защита и брадвите им щяха да забият необезпокоявано по набързо възстановената външна порта. А вътре само за няколко часа щяха да разчистят набързо нахвърляните в тунела отломки и вече нищо нямаше да може да ги спре, освен железните врати, няколкото замръзнали тела и онова, което братята на Джон успееха да хвърлят на пътя им.
Вляво от него катапултът изтътна и изпълни въздуха със свистящи камъни. Те забарабаниха по костенурката като градушка и изпопадаха на земята, без да й направят нищо. Диваците продължаваха да стрелят иззад своите „щитове“. Една стрела изсвистя и се заби в лицето на един от сламените човеци и Пип каза:
— Четири за Ват от Дълго езеро! Имаме равенство! — Следващата стрела свирна покрай ухото му. — Ей! — викна той надолу. — Аз не участвам в турнира!
— Кожите няма да пламнат — рече Джон колкото на другите, толкова н себе си. Единствената надежда, която им оставаше, бе да се опитат да разбият костенурката, когато стигне до Вала. Колкото и здраво да беше построена, ако нещо тежко паднеше отгоре й от седемстотин стъпки, все трябваше да причини някаква щета.
— Грен, Оуен, Буре. Давайте!
Край заслона бяха подредени дузина дървени бурета. Бяха пълни с ломени камъни: чакъла, който черните братя редовно пръскаха по пътеките. Предния ден, след като видя, че Диваците покриват костенурката с овчи кожи, Джон каза на Грен да налеят в буретата вода. Водата щеше да се просмуче в ломения камък и през нощта цялото това нещо щеше здраво да замръзне.