Принц Оберин я погледна с любопитство.
— Какви неща?
— Неописуеми неща. — Сълзите бавно потекоха по хубавото й личице и несъмнено в този момент на всеки мъж в залата му се прииска да я прегърне и да я утеши. — С устата и с… други части, милорд. С всички мои части. Използваше ме по всички възможни начини и… и искаше да му казвам колко е голям. „Мой великане“, трябваше да му казвам, „мой великане Ланистър.“ Осуалд Черно котле се разсмя пръв. Борос и Мерин след него, после Церсей, сир Лорас и повече лордове и дами, отколкото Тирион можеше да преброи. Гредите закънтяха от тази внезапна вълна от смях, и Железният трон се разтърси.
— Вярно е! — възрази Шае. — Моят великан Ланистър. — Смеховете гръмнаха два пъти по-силно.
„А аз ви спасих всички — помисли Тирион. — Спасих целия този мръсен град и жалкия ви живот.“ В тронната зала имаше стотици хора и всички се смееха неудържимо. Всички освен баща му. Или поне така изглеждаше. Дори Червената усойница се подхилваше, а Мейс Тирел изглеждаше готов да се пръсне, но лорд Тивин Ланистър седеше между двамата сякаш изсечен от камък, със свити под брадичката длани.
Тирион пристъпи напред.
— Господа! — изрева той. Трябваше да изреве, за да го чуят. Баща му вдигна ръка. Залата притихна.
— Разкарайте тази курветина от очите ми — каза Тирион — и ще ви дам вашето признание.
Лорд Тивин кимна и махна с ръка. Шае изглеждаше почти ужасена, когато златните плащове я обградиха. Докато я извеждаха, очите й за миг срещнаха тези на Тирион. Срам ли прочете той там, или страх? Зачуди се какво ли й е обещала Церсей. „Ще си получиш златото и накитите, каквото там си й поискала — помисли, докато гледаше как се отдалечава — но до един лунен кръг ще те прати да забавляваш златните плащове в бараките им.“ Тирион вдигна глава и се взря в студените зелени очи на баща си, с петънцата от светло злато.
— Виновен съм — каза Тирион. — Много съм виновен. Това ли искахте да чуете?
Лорд Тивин не каза нищо. Принц Оберин изглеждаше разочарован.
— Признаваш ли, че ти си отровил краля?
— Нищо подобно — каза Тирион. — За смъртта на Джофри съм невинен. Виновен съм за много по-чудовищно престъпление. — Направи още една крачка към баща си. — Родих се. Живях. Виновен съм, че съм джудже, признавам го. И колкото пъти да ми го прощаваше, постоянствах в това свое безчестие.
— Това са глупости, Тирион — заяви лорд Тивин. — Говори по същество. Не си изправен на съд затова, че си джудже.
— Точно тук грешите, милорд. Цял живот ме съдят за това, че съм джудже.
— Нищо ли нямаш да кажеш в своя защита?
— Нищо освен следното: не съм го извършил аз. Макар вече да съжалявам, че не бях аз. — Обърна се с лице към залата, към морето от пребледнели лица. — Съжалявам, че нямах достатъчно отрова за всички вас. Накарахте ме да съжалявам, че не съм чудовището, което бихте искали да бъда, но това е положението. Невинен съм, но тук няма да получа правосъдие. Не ми оставихте никакъв избор, освен да се обърна към боговете. Настоявам за съд в двубой.
— Ти ума ли си загуби? — каза баща му.
— Напротив, намерих си гр. Настоявам за съд в двубой! Милата му сестрица едва ли щеше да е по-доволна.
— Той има това право, ваши благородия — напомни тя на съдиите. — Нека боговете отсъдят. Сир Грегър Клегейн ще се изправи от името на Джофри. Той се върна предната нощ в града, за да повери меча си на служба при мен.
Лицето на лорд Тивин бе толкова помръкнало, че за миг Тирион се зачуди дали и той не е глътнал отровно вино. Баща му удари с юмрук по масата толкова разгневен, че не можеше да проговори. Мейс Тирел беше този, който се обърна към Тирион, за да зададе въпроса:
— Имаш ли поборник, който да защити невинността ти?
— Има, милорд. — Принц Оберин се изправи. — Джуджето напълно ме убеди.
Врявата, която последва, беше оглушителна. Тирион си достави особено удоволствие от внезапното съмнение, което зърна в очите на Церсей. Наложи се сто златни плаща да заблъскат с тъпите краища на копията си по каменния под, за да усмирят отново тронната зала. Междувременно лорд Тивин се беше овладял.
— Нека този спор се реши утре заран — заяви той студено. — Аз си измивам ръцете. — После хвърли изпълнен с хладен гняв поглед към сина си джудже и излезе с широки крачки от залата през кралската врата зад Железния трон, следван от брат си Кеван.